Джон Апдайк - Заека се укроти

Подвикват му. Махат иронично с възгласи „Йееей“ заради идеята за чичо Сам, това ходещо знаме, този непоправим бирник и игрив международен интригант. Няма какво друго да направи, освен също да им маха и да кима внимателно, за да не изтърси цилиндъра или да падне брадата. Колкото повече се сгъстява тълпата, толкова по-често подвикват името му: „Хари“ или „Заеко“ — „Хей, Заеко“, „Хей, първенецо!“. Помнят го. От години не е чувал стария си прякор толкова много; във Флорида никой не го използва и внуците му биха се учудили, ако го чуят. Но ето че внезапно той се носи от тези тротоари, живо, изпълнено с топли чувства. Тълпата му се струва разтеглена, рециклирана версия на тълпите, които препълваха стария гимнастически салон във вторник и петък вечер, баскетболните вечери в мъртвилото на зимата, и създаваха своя собствена лятна горещина с телата си, така че върху терена потта непрестанно пареше в очите му и капеше от косата, стичаше се зад ушите надолу по врата до вдлъбнатината между плешките. Сега потта се събира под вълнения му фрак, който действително го стяга, както бе питала Джуди, и под цилиндъра, въпреки че е без перука. Слава богу, че Дженис му предложи да не си я слага, невинаги е чак такова глупаво дребосъче.

С нарастваща лекота и ентусиазъм Хари маха на тълпата, скупчена по ъглите и в сенките на норвежките кленове и върху варовиковите подпорни стени и стъпаловидните дворове в хладната сянка на верандите, докато потта му разлепя брадата и размеква лепилото. Усеща, че едната й половина леко се е отлепила от брадичката му, и без да нарушава крачка — чичо Сам има чудата походка с присвити колене, която се различава от едрите крачки на Хари — изравя скоча от торбестия джоб и откъсва три сантиметра заедно с крайчето червена хартия. Крайчето се опитва да се залепи за пръстите му и след няколко раздразнени первания, късчето пада на улицата. Хари откъсва ново парче, което притиска върху лицето си и върху отлепения край на изкуствената бяла брада, скочът успява да я задържи, въпреки че четвъртитото парченце вероятно лъщи върху лицето му. Зрителите, които виждат тази импровизирана поправка подвикват поощрително. Той започва да накланя високия си тежък цилиндър в предпазливи поклони на всяка страна и това предизвиква нови аплодисменти и дружелюбни поздрави.

Погледната иззад махащата му ръка, иззад усмивката и лъщящата ивица скоч, тълпата го смайва. Хората от Маунт Джъдж са лятно облечени, а голотата, откакто Хари беше дете, е преминала от децата към възрастните. Белокоси жени седят в тръбните си градински столове, които са дотътрили до бордюра, облечени като пълни бебета в карета и волани, безформените им крака с разширени вени бодро стърчат. Мъже на средна възраст са натъпкали подобните си на бурета бедра в панталони за колоездене, предназначени за момчета. Млади майки са надошли от басейните в задните си дворове по бански от две части с високо изрязани ивици синтетична материя, които оставят половината им задник и цици открити. Притискат към хълбок зачервени от горещината бебета само по еднократни пелени и гумирани гащички. Има толкова много млади хора — бебета, прохождащи, изблик на поколение след поколение, откакто градът го бе родил. Тогава беше пълен със старци: сутрин, докато отиваше на училище, разни стари сприхави жени излизаха от къщите си, тръскайки метли, облечени с дебели черни чорапи и пеньоари с копчета до долу. А сега бодра невинна плът се е наредила от двете страни на Джексън Роуд. Голи колене, на бучки, като гроздове и подобни на бъчви мургави голи рамене, стоят тромаво в шарената сянка по тротоарите. Навсякъде има позлатени прътове с американския флаг и балони, балони във всички цветове, дори металически, с формата на сърце или възглавница, в ръцете на хората и вързани за храстите, за дръжките на детските колички, в които има още бебета. Някаква готовност да си угаждат, някаква конспирация да се забавляват, обгръща и насърчава това шествие, докато той го води надолу през смайващата пустота към центъра по познатите полегати улици. Хари залепва малко скоч от другата страна на брадата си и от същия джоб измъква шишенцето с хапчета и глътва един нитростат. Стръмната част на маршрута се бе оказала изпитание за него, а сега коленете му се напрягат по наклоненото шосе. Когато се приближава твърде близо до полицейската кола пред него, в дробовете му нахлува въглероден монооксид. Разнородната музика го побутва отзад: паузите в „Американски патрул“ се изпълват от деформираното звучене на „Вчера“. Той се съсредоточава върху начертаната жълта линия, тук-там зацапана от следи от рязко спиране, на места е прекъсната, където преминаването е разрешено, но като цяло е двойна като неогъваемите стари трамвайни релси, отдавна заровени или извадени за скрап. Срещу него щракат фотоапарати. Гласове подвикват различните му имена. Те го познават, но той не вижда познато лице, нито едно, нито дори киселото, червенокосо сърцевидно лице на Пру или втренчения черен поглед на Рой, или малкото, мургаво упорито свито лице на Дженис. Бяха казали, че ще застанат на ъгъла на Джоузеф и Мъртъл, но тук, близо до общината, тълпата е най-плътна, стената от почернели от слънцето хора е 3–4 метра дебела, и любимите му хора са погълнати.