Джон Апдайк - Заека се укроти

— Естествено. Съжалявам, че й се сопнах — казва той. — Най-малко от това имаше нужда бедното дете. — Той се изправя на лакти, чувствайки се донякъде домакин, сърцето му бие развълнувано при тази необичайна ситуация, въпреки че след прекараните в болницата дни би трябвало да е свикнал хората да го виждат в легло.

— Не знам — казва Пру. — Може пък точно от това да е имала нужда. От малко ред. Смята, че има права над всички телевизори в света. Имаш ли нещо против, ако пуша?

— Съвсем не.

— Защото виждам, че прозорецът е открехнат, но ако…

— Не — казва той. — Харесва ми. Чуждият дим. Почти толкова приятен, колкото собствения. След трийсет години още ми липсва. Как така не си ги отказала при цялата тази мания за здравословен живот?

— Бях ги отказала — казва Пру. Лицето й в синьо-зеления пламък от запалката Бик — малко, подобно на червило цилиндърче — изглежда кораво, упорито лице, оголено до най-изначалното, с дългата сянка от носа, проснала се през бузата й. Пламъкът угасва. Тя шумно издишва. Гласът й продължава в подновения сумрак. — С изключение на една-две вечери, за да не ям. Но сега, с тази история с Нелсън — защо не? Какво значение има? — Надвисналото й лице показва ту единия, ту другия си профил. — Тук няма къде да се седне. Това е ужасна стая.

Той надушва не само дима от цигарата й, но и женствеността й, онази бегла сладост като от магазин за козметика, която обгръща жените от кремовете и шампоаните, които използват.

— Уютна е — казва той и отмества крака, за да може да седне на леглото.

— Обзалагам се, че беше заспал — казва Пру. — Само ще си изпуша цигарата. Просто имам нужда от компанията на възрастен човек. — Тя издиша като мъж, дълбоко, така че димът излиза на тънка двойна струйка от устата и ноздрите й и продължава да блика в продължение на няколко издишвания. — Надявам се приспиването на децата сега, когато Нелсън го няма, да не е такъв кошмар всяка вечер. Трябва толкова много да ги успокоявам.

— Мислех, че доста често липсва вечер.

— По това време обикновено си беше тук. Купонът в „Лейд-Бек“ не започва преди десет. Прибираше се вкъщи след работа, вечеряше, занимаваше се с децата и после започваше да става неспокоен. Убедена съм, че повечето вечери не е искал да излезе за пореден път за две-три дози, желанието просто го връхлиташе, и той не можеше да устои. — Отново дръпва от цигарата. Чува я как вдишва, като въздишка, и си спомня какво беше усещането от пушенето. Сякаш създаваш продължение на самия себе си от въздух. — Помагаше с децата. Въпреки че се държеше като лайно с всички останали, не беше лош баща. Не е. Не бива да говоря за него, като че е умрял.

Той пита:

— Колко е часът, всъщност?

— Девет и петнайсет или там някъде.

Дженис ще се върне най-рано в десет и половина. Имаше предостатъчно време да види докъде ще стигне това. Отпуска се обратно върху възглавниците си. Добре, че дремна следобеда.

— Така ли гледаш на нещата? — пита. — Към теб като лайно ли се държеше?

— Абсолютно. Направо отвратително. Нямаше го по цели нощи, вършеше един Бог знае какво, а после подсмърчане и молби за прошка. Това го ненавиждах повече от тичането по жени; баща ми беше пияница и женкар, но след това не хленчеше на майка ми, поне оставяше хленченето на нея. Въобще не бях подготвена за тази негова незряла зависимост.

Връхчето на цигарата й свети. Далечното бумтене на гръм идва по-близо. Хари усеща присъствието на Пру като топлина в ума, в съзнанието му тя е тромаво едра и цялата в остри ръбове. Думите й звучат ръбести и груби, упоритата акрънска твърдост, гарнирана с презрителен речник, възприет от професионални търговци на коне. Не му харесва да наричат сина му незрял.

— Ти си го познавала известно време там, в Кент — изтъква той, почти враждебно. — Знаеше с какво се захващаш.

— Хари, не знаех — казва тя и връхчето на цигарата описва развълнувана дъга. — Мислех, че ще порасне, и през ум не ми минаваше в каква мрежа е заплетен с вас двамата. Все още се опитва да разбере какво сте му причинили, сякаш сте единствените родители в света, които не са продължили да бършат задника на сина си, докато стане на трийсет. Казвам му: Я се стегни, Нелсън. Скапаните родители са нормална част от нещата. Божичко. Нищо не е идеално. А той побеснява и ми казва, че съм студена. Има предвид секса. Едно от нещата, което върви ръка за ръка с кокаина, е чувството за срам; жените, които са пристрастени, биха направили всичко. Казвам му: „Отказвам да ме заразиш със СПИН от някоя от кокаиновите ти курви“. И той излиза отново. Това е някакъв порочен кръг. От години е така.