Джон Апдайк - Заека се укроти

— Обичам те, дядо — машинално казва детето, простило или забравило.

— Изгасил съм лампите долу — промърморва на Пру.

— И без това трябва да сляза — отговаря тя тихичко. И двамата се боят да не развалят магията между детето и телевизора.

Лицето й, когато неговото се бе плъзнало край него, за да целуне другото, излъчваше някаква аура, шампоанено-пудрена, точно както дърветата пред къщата предават на дъжда свежа, дървесна миризма на листа.

Този мокър зелен аромат присъства и в стаята му, старата стая за шиене, където стои безглавият шивашки манекен. Той се преоблича в чистата пижама, която Дженис с неприсъща предвидливост е донесла. Надвила го е разстилаща се умора, обвивайки го в памук, като дъжда. В тясната стая звукът от капките е по-отчетлив и многогласен, разговор между покрива на верандата, водосточната тръба на къщата, ехтящата отливна тръба, огъващите се листа на кленовете и свистенето на преминаваща кола. Съвсем наблизо се чува как между външния прозорец и дървената рамка на равни интервали потичат струйки, което говори за някакъв теч в стените и възможни проблеми с гниене. Не го засяга. Все по-малко неща го засягат. Прозорецът е открехнат лекичко за проветрение и случайни капки бодват кожата на ръцете му, когато застава за миг да погледа навън: Маунт Джъдж не се е променил кой знае колко, поне тук, в по-старите части, но животът му се е извисил над него сякаш е излитащ самолет. Животът му бе минал по този лъскав асфалт, покрай тези повехнали морави и тези веранди с тухлени подпори и не бе оставил никаква следа. Градът никога не го бе познавал, както си бе въобразявал като дете, че всяко камъче и щайга за бутилки с мляко и леха с лалета сляпо наблюдават преминаването му; всяка къща е била обърната навътре, към себе си. Неясен осветен прозорец от другата страна на улицата излага на показ празен фотьойл, набор ръжени за камина с месингови дръжки, тухлена полица над камината с няколко забравени свещи.

Хари бърза бос по коридора към банята и обратно, и в леглото, преди да стане девет часа. По това време в болницата последните посетители отдавна са си тръгнали, суматохата покрай ходенето до банята и взимането на хапчетата, която следваше тяхното заминаване, вече ще е утихнала, светлините и гласовете на сестрите в коридора угаснали. В стаята му няма нощна лампа, само на тавана, с хартиен абажур, която не му се иска да пали. Бе забелязал купчина стари броеве на „Консюмърс Дайджест“ в дрешника, но предполага, че продуктите, които оценяват, отдавна вече няма да са на пазара. Историческата книга, която Дженис му подари, която не може да дочете, въпреки че вече е минал средата, е останала в кабинета в Пен Парк. Светлината от улицата също не е достатъчна за четене. Хвърля ромбоидни призраци върху стъклата на прозореца, разтърсвани от конвулсивни движения, когато капките треперливо се събираха и после се втурваха надолу във внезапни струйки. Като възникването на живота по онези образователни програми по телевизията, дето ги гледа: молекулите се съчетават случайно, а после някоя светкавица внезапно предизвиква тръпката на живота. Зад главата му, зад старата кафява табла на леглото с нейните завъртулки и крака с прилични на гъби завършеци, шевната машина на мъртвата му тъща чака малкото й подпухнало стъпало да натисне педала и да я съживи, а късите й пълнички пръсти да пъхнат наплюнчен конец през ръждясалата игла. Вероятността това да се случи, е същата като тази животът просто да възникне от молекулите. Приглушено сътресение, далечен гръм, прозвучава откъм Брюър и върховете на дърветата се раздвижват. Главата на Хари е облегната на две възглавници, така че притискането в гръдния кош е отслабнало. Сърцето не го боли, просто се носи ранено върху морето на намаляващото време. Минава време, не знае колко и бравата се завърта и изщраква и кос лъч светлина от коридора се забива в пашкулената изолация на малката, взета назаем стаичка.

Главата на Пру, с бакърени отблясъци в косата на темето, надзърта.

— Буден ли си? — пита шепнешком. Гласът й звучи някак пресипнало, лицето й е млечна сърцевидна сянка.

— Аха — казва Заека. — Просто си лежа тук и слушам дъжда. Приспа ли Джуди?

— Най-накрая — казва младата жена и след това раздразнено натъртване влиза в стаята, изправена. Облечена е в онази възкъса нейна хавлия, краката й са обвити в бяла сянка, която се спуска до глезените. — Много е разстроена заради Нелсън, съвсем естествено.