Джон Апдайк - Заека се укроти

Дъждът бие по стъклото. Капките от онзи теч върху перваза се завързват. Ярка мълния, съвсем наблизо, разтърсва въздуха и по-малко от секунда по-късно спиращо сърцето изплющяване и раздирането на гърма удря къщата от небето. Сякаш надъхана от тази проява на природна безотговорност към последствията, Пру казва „Мамка му“, скача от леглото, затръшва прозореца, смъква щорите, рязко разтваря хавлията си и я свлича и пресягайки се надолу, изхлузва нощницата през главата си. Високата й бледа голота и широки бедра в сумрачната стая са прекрасни, както бяха прекрасни цъфналите крушови дървета по онази улица в Брюър миналия месец, които сякаш бяха там специално за него, късче от рая, на което се бе натъкнал погрешка, направо невероятно.

Към средата на юни бурените са победили: по каменистия сух банкет на шосе 111 репеят и цикорията са се извисили на почти два метра височина, а изгнилата слама и тор, неподновявани от две години, в корените на немощния тисов плет, предназначен да разкраси долната част на витрината на „Спрингър Моторс“, са покрити с плевели и тученица. Хари непрекъснато си напомня да се обади на озеленителите и да поднови торната смеска, и да засади живи тисове на мястото на изсъхналите, които бяха почти една трета. Изглеждат отвратително, като липсващи зъби. От другата страна на четирилентовата магистрала, по която движението е по-натоварено и по-забързано от всякога, въпреки че щатът все още се придържа към ограничението от деветдесет километра, ресторантът с храна за вкъщи вече се е превърнал в „Пица Хът“, една от шестте или може би повече, дето вече са в Брюър. Какво намират хората в тях? Лепкави резени тесто и кашкавал, които, когато се опиташ да ги ядеш, се разтягат в дълги нишки току пред лицето ти. Все пак понякога в съботите, когато изпадналият в празнично настроение Бени изтичва от другата страна и носи пица за който поиска, Хари си позволява пеперони с чушки и лук, но без аншоа, моля. Приличаха на дребни охлюви, затънали в кал.

Днес не е събота, понеделник е, денят след Деня на бащата. Никой не изпрати картичка на Хари. С Дженис вече на два пъти посещават Нелсън за семейна терапия в онзи голям мрачен рехабилитационен център в Северна Филаделфия, целият в парапети и табла за съобщения и задушаваща миризма на циклостил, която му напомня за мазето на неделното училище, където ходеше. И двете им посещения напомнят скандалите около кухненската маса, само че с рефер — стройна чернокожа жена със светъл цвят на кожата и екстравагантни очила и от онези сладки усмивки на човек, който редовно ходи на църква, които Хари свързва с по-добрия тип филаделфийски чернокожи. Предъвкват старите неща — смъртта на бебето, бъркотията през шейсетте, когато Дженис се изнесе, а Джил и Скийтър се нанесоха, откачения начин, по който Нелсън се оказа женен за секретарка от Кент Стейт цял инч по-висока и една година по-възрастна от него, че и католичка отгоре на това, и донякъде нелепия начин, по който младата двойка се премести в старата къща на Спрингърови, а старата двойка се изнесе, и всъщност половината година живееше във Флорида, само и само хлапето да може да се разпорежда с агенцията както си иска; Хари обяснява как от негова гледна точка Нелсън е напълно разглезен от майка си заради комплексите й за вина, и затова хлапето смята, че има правото да си живее в царството на мечтите заедно с всичките педерасти и наркомани, и да оставя жена си и децата си да ходят в дрипи. Когато говори, усмивката на психоложката с цвят на мляко с кафе става още по-благочестива и търпелива, след което тя се обръща към някой друг, към Нелсън или Дженис, или Пру, и ги пита какво мислят за нещата, които току-що са чули, сякаш това, което говори, не е описание на факти, а просто поредица от звуци, които са смесени в миш-маш. Цялото това любимо на психолозите „споделяне“ и „анализиране“ обезценява фактите в света; свежда решенията, най-доброто, което хората са можели да направят в дадения момент, до илюзорни ходове, рефлекси, които са били „анализирани“ в един милион други случаи, намотани като кадаиф. Чувства, че предугаждат и предварително омаловажават думите му, каквото и да каже, и все по-раздразнен в крайна сметка казва на Дженис и Пру следващия път да отидат без него.

Бени се приближава до прозореца, където Хари стои и зяпа навън, и пита:

— Кʼво прави за Деня на бащата?

Хари е доволен, че има какво да отговори.