Джон Апдайк - Заека се укроти

Детето се усмихва.

— И татко винаги така казва. Никога не иска да гледа видео с мен. — Поглежда към гушнатия Рой и дръпва ръката на брат си. — Хайде, глупчо. Не се облягай на гърдите на дядо, ще го заболи.

Тръгват си. В един призрачен миг, когато Джуди застана до леглото, му напомни за Джил, една от многото мъртви хора, които познава. Бройката се увеличава. Животът е като играта, на която играеха в двора на началното училище, „Лисицата сутрин“. Всички се нареждаха на онази част от асфалтирания участък, определена за игри. Едно дете бе лисицата и неговата задача бе да вика „Лисицата сутрин“, а всички останали трябваше да притичат на другата страна, и „лисицата“ сграбчваше някоя жертва от тичащата тълпа и я вкарваше в кръга, начертан върху асфалта, и тогава вече имаше две „лисици“, при следващия масиран галоп, втурнали се от безопасност към безопасност, „лисиците“ хващаха още по едно дете, и четирите деца ставаха осем, и скоро цяла група се скупчваше в кръга; пропорцията се обръщаше. Последният, който останеше незаловен, ставаше „лисица“ в следващата игра.

Върху стъклата са се появили отделни капки дъжд. Клепачите му отново натежават; някаква вътрешна мъгла се надига, за да погълне мозъка му. Когато ти се спи, един вътрешен свят, по-малък от семенце на слънчева светлина, се разраства, става неудържим, разчупва черупката на съзнанието. Толкова е странно; трябва да има и друг начин да бъдеш жив, а не само това ядене и спане, това сгорещяване и замръзване, това слънце и луна. Денят и нощта се смесват, но все пак са коренно различни.

Призивът за вечеря идва отдалеко, през множество летви и хоросан, и кух въздух и съдейки по острия тон, явно е повтарян нееднократно. Не може да повярва, че е задрямал; не е минало много време, просто една или две мисли възприеха странна еластична форма, скривайки се в дълбините на съзнанието му. Устата му е пресъхнала. Капките дъжд по прозореца все още са малко, достатъчно малко, че да бъдат преброени. Спомня си, че днес се бе сетил за щорите в апартамента им на Уилбър стрийт, от онези; които се купуваха в железарските магазини, преди комбинираните вътрешни прозорци да излязат от употреба. Никога не пасваха точно, оставаха тесни процепи светлина, през които пропълзяваха комари и мушички, но не това бе особено трагично в тях. Трагедията беше, че пропускаха някакъв филтриран летен дъх, слънчев проблясък през отделни части на мрежата и че в елементите имаше някаква пренебрегната страст — огънатата мрежа, плъзгащата се, подвижна рамка с щампа с името на производителя, неподвижният корниз на самия прозорец, както тухлите из цял Брюър, предано запазват своята подредба, въпреки че зидарите, които са ги положили, отдавна са мъртви. Има нещо трагично в самата материя, в това, че продължава да бди, независимо колко огромно е нещастието ни. Беше се върнал обратно в апартамента в деня, след като Беки бе умряла, и нищо не се бе променило. Водата във ваната, пържолите в тигана. Призивът за вечеря отново се повтаря, все по-близо. Острият глас на Дженис долита от подножието на стълбите:

— Хари. Вечерята.

— Идвам, за бога — отговаря той.

Дженис го вика, но вечерята е приготвена от Пру; лека, вкусна, здравословна. Печен морски език, гарниран с магданоз и лукчета, и подправен с пипер и лимон, димящи аспержи, сервирани в квадратна чиния за микровълновата печка, и в голяма дървена купа — салата с целина и резенчета моркови и фурми и зелено грозде. Купата за салата и съдовете за микровълновата са нови, купени след смъртта на Мама Спрингър.

Всички ядат, но никой не казва кой знае какво, освен Дженис, която смело дърдори за теста си, за курса, за хората в него, за това, че някои от тях са жени, които като нея самата са решили да се развиват в средата на живота си, а други са млади хора, които много приличат на нас самите през петдесетте години, уплашени във финансово отношение и действащи предпазливо. Споменава учителя си, мистър Листър, и Джуди шумно се разсмива на името му, повтаряйки римата — мистър-Листър.

— Не се смей, Джуди, той има толкова тъжно лице — казва Дженис.

Джуди разказва някаква сложна история за едно момче в училище и това, което направило днес: случайно разляло боя върху плаката, който рисували на пода, и когато учителката му се разкрещяла, взел буркана и го разклатил към нея, така че част от боята опръскала роклята й. Междувременно в класа имало едно чернокожо момче, семейството му току-що се било преместило в Маунт Джъдж от Балтимор, та то си изрисувало цялото лице с някакви знаци, които имали таен смисъл, така казал. Разказът й донякъде наподобява въодушевеното й превключване на каналите и на Хари му хрумва, че или си измисля, или обърква собствената си класна стая с предаванията, които гледа по телевизията.