Джон Апдайк - Заека се укроти

Дженис работи над масата в трапезарията, съставя си списъци, които да наизусти. Когато вдига поглед, очите й са зачервени и смръщени, а устата й е отворена като тъмен процеп. Неприятно му е да я гледа, неприятно му е да вижда как толкова се старае да не е глупава. Дългата му разходка го е изморила, така че се качва горе и сваля панталоните, за да запази ръба, и ляга на леглото на Мама Спрингър, върху квакерската покривка, съшита от множество кръпки, от която към ноздрите му се надига спомен за миризмата на Мама, когато беше към края си, бегла мухлясала миризма на немита плът. Внезапно изпитва страх, че е извън болничната белота и антисептичност, извън коридорите, изпълнени с тиха загриженост, насочена към него… към болния.

Явно е заспал, защото, когато отваря очи, денят през единствения прозорец в стаята има друг оттенък: по-хладна, притъмнена заплаха. Дъждът приближава. Облаците и върхарите на дърветата се сливат. Съдейки от звуците на долния етаж, Пру и двете деца са се прибрали, а в коридора отвън се чуват стъпки точно както преди години чуваше Мелани и Нелсън да се прокрадват напред-назад през нощта. Не е нощ, късен следобед е. Децата, върнали се от училище, са инструктирани да не вдигат шум, защото дядо спи; но не успяват да възпрат изблиците на крясъци и веселие, които ги връхлитат. Животът е шумен. Стомахът на Заека го боли, не помни защо.

След като чуват, че минава по коридора до банята, идват да го видят, бедните полусирачета. Четирите им очи, две зелени, две кафяви, му се любуват от ръба на леглото. Личицето на Джуди е по-издължено и сериозно, отколкото във Флорида. Ще има сухостта на Енгстръмови, онова изражение на преследван човек. Роклята й е люлякова на цвят, с бял набор. Въобразява ли си, че устните й са малко по-червени? Нима Пру позволява? Със сигурност косата на детето е получила изкуствени чупки, къдри с цвят на морков. Тя го пита:

— Дядо, болеше ли в болницата?

— Не особено, Джуди. По-скоро чувствата ми бяха наранени, задето въобще се налагаше да бъда там.

— Оправиха ли онова нещо вътре в теб?

— О, да. Въобще не се тревожи за него. Лекарите ми казват, че съм по-добре от всякога.

— Тогава защо си на легло?

— Защото баба учеше за теста си и не исках да й преча.

— Тя казва, че ще спиш тук.

— Така изглежда, нали? Пижамено парти. Преди да се родиш ти, Джуди, баба ти и аз живяхме тук години наред, с прабаба ти Спрингър. Помниш ли я?

Очите на детето се втренчват в него, зеленият им цвят е подчертан от кленовете зад прозореца.

— Малко. Имаше дебели крака и носеше дебели оранжеви чорапи.

— Точно така. — Но нима е възможно спомените на това дете за Мама да се свеждат само до това? Нима толкова бързо напълно губим значението си?

— Мразех чорапите й — продължава Джуди, сякаш усеща потребността му да чуе още и се опитва да я удовлетвори.

— Това бяха чорапи против разширени вени — обяснява Хари.

— И носеше смешни малки кръгли очила и никога не ги сваляше. Даваше ми да си играя с калъфа. Той щракаше.

Рой, отегчен от тази информация за жена, която никога не бе виждал, започва да говори. Кръглото му личице се напряга нагоре, сякаш се опитва да глътне нещо ръбесто, а извитите му вежди придърпват и болезнено разтварят тъмните му лъскави очи.

— Татко — татко няма… — или може би казва „го няма“; изглежда, не успява да се пребори с мислите си и да им придаде форма и отново започва с трудната думичка „татко“.

Джуди нетърпеливо го блъсва; той се удря в леглото, в тясното пространство между ръба на матрака и зърнестата ламперия.

— Като не можеш да говориш, млъквай — казва му тя. — Татко е в клиника, за да се оправи.

Детето си е ударило главата; гледа втренчено дядо си, сякаш чака да му кажат какво да направи.

— Ох — казва Хари вместо него и изправяйки се до седнало положение, с гръб, опрян в старата кафява дъска на Мама Спрингър, разтваря прегръдки за детето. Рой се гмурка към гърдите му и започва да реве заради ударената си глава. Косата му, когато Хари я погалва, е лепкава и тънка, както вчера на Дженис, докато плачеше. Има нещо в това да си безпомощен на легло, хората те нарочват за съчувствие. Хванали са те на тясно.

Джуди продължава да говори, въпреки изпълнените с огорчение звуци, издавани от Рой.

— Дядо, искаш ли да гледаме някоя от моите касети? Имам „Дъмбо“ и „Звуците на музиката“ и „Мръсни танци“.

— Много бих искал да гледам „Мръсни танци“ някой път, другите два съм ги гледал, но не би ли трябвало да си пишеш домашните преди вечеря?