Джон Апдайк - Заека се укроти

Очаква Хари да прояви повече благодарност, но един мъж, дори да е съвсем леко болен, очаква от жените да се грижат за него, а потокът на благодарност в тази посока, от мъжете към жените, никога не е особено обилен. В колата първите му думи бяха обидни:

— Облякла си полицейската си униформа.

— Исках да се чувствам представителна за теста довечера. Страх ме е, че няма да успея да се съсредоточа. Не мога да спра да мисля за Нелсън.

Смъкнал се е в седалката до шофьорското място с колене, опрени в таблото, а глава му е облегната някак високомерно назад в облегалката.

— Какво има да му мислиш? — пита той. — Успя ли да изклинчи от заминаването? Мислех, че ще побегне.

— Съвсем не побягна, отчасти заради това беше толкова тъжно. Тръгна точно както навремето тръгваше на училище. Хари, чудя се дали постъпваме правилно.

Очите на Хари са затворени, сякаш да се защити от нахлуващите през стъклата на колата гледки — Брюър с неговите боядисани тухлени сгради, масивните църкви от пясъчник, грамадната сграда на съда, новият изящен небостъргач от зелено стъкло и обраслият парк, където някога се намираше Вайзер скуеър, и който понастоящем е дом на наркомани и бездомници, които живеят в кашони и държат дрехите си в откраднати пазарски колички.

— Какво друго можем да направим? — пита той вяло. — Пру какво мисли?

— О, тя е изцяло за. Така й се маха от главата. Сигурна съм, че напоследък е бил доста труден. Личи й, че в представите си вече е свободна жена, една такава независима и енергична, и ми се стори малко груба към мен.

— Не се впрягай. Чарли какво мисли? Как беше виетнамската ти вечеря снощи?

— Не съм убедена, че виетнамската храна ми харесва, но беше приятно. Кратко, но хубаво. Дори се прибрах навреме, за да хвана края на „На трийсет и нещо“. Беше последният епизод за сезона — Гари се опитваше да предпази Сузана от някаква разобличителна статия, която Хоуп пишеше, защото открила, че Сузана краде от центъра за благотворителна дейност. — Разказва му всичко това, в случай че си мисли, че е спала с Чарли, за да докаже, че не е имало време. Бедният Хари, не вярва, че човек може да надрасне тези неща. Той пропъшква, без да отваря очи.

— Звучи ужасно. Звучи досущ като живота.

— Чарли много се гордее с мен — казва тя, — задето се изправих така срещу Нелсън. Имахме си сериозен разговор сутринта, двамата с Нелсън, и той ми заяви, че обичам представителството повече от него. Чудя се дали не е прав, дали не сме станали прекалени материалисти, откакто се запознахме. Изглеждаше толкова млад, Хари, толкова обиден и предизвикателен, точно както се държеше, когато заминах да живея с Чарли. Мен трябва да вкарат в затвора, задето така изоставих едно дванайсетгодишно дете, какво съм си мислила? Вярно е, това дето го казва, коя съм аз, да го поучавам, да го изпращам в онова ужасно място. Тогава бях горе-долу на същата възраст като него сега. Толкова млада всъщност. — Отново плаче; чуди се дали човек може да се пристрасти към сълзите, както към всичко останало. Целият мрак и хаос, и невъобразимият срам в живота й сякаш се изливат в този солен поток, който не може да възпре. Трудно й е да шофира и се разсмива на собственото си подсмърчане.

Главата на Хари се поклаща свободно върху облегалката, сякаш се припича на лъчите на невидимо слънце. Облаците са се струпали по притъмнялото небе, тъмната им сърцевина се слива в плътна пелена.

— Опитваше нещо — казва й Хари. — Опитваше се да живееш, докато все още беше жива.

— Но нямах право, ти също нямаше право, да правим такива неща!

— За бога, недей да ревеш. Такива бяха времената — казва той. — Шейсетте. Цялата страна беше полудяла тогава. Ние не бяхме толкова луди. Все пак се събрахме.

— Да, и понякога си мисля дали и това не беше просто поредното самоугаждане. Не успяхме да се направим щастливи един друг, Хари.

Ще й се да се изправят заедно пред този проблем, но той се усмихва като насън.

— Ти ме направи щастлив — казва той. — Съжалявам да чуя, че не се е получило и за двамата.

— Недей — казва тя. — Недей да трупаш точки. Опитвам се да съм искрена. Знаеш, че винаги съм те обичала, или поне съм искала, стига да ми беше позволил. Още от гимназията, или поне от Кролс. Снощи на вечерята Чарли и за това ми говореше, как винаги съм била луда по теб. — Лицето й пламва; това, че не й отговаря, я изпълва със смущение; забързва, завива наляво по Айзенхауер. Някакъв процеп между облаците кара капака на камрито да заблести ослепително; след това го потапя още по-дълбоко в сянката на облаците.