Джон Апдайк - Заека се укроти

Той се подсмихва подигравателно:

— Мислех, че майките би трябвало да обичат децата си, независимо от всичко. — Сякаш за да я предизвика физически, той рязко се изправя от кожения фотьойл на дядо си и застава близо до нея. По-висок е с пет сантиметра.

Тя усеща как раздразнението в гърлото и горещината в очите й отново се надигат.

— Ако не те обичах — казва тя, — щях да ти позволя да продължаваш да се самоунищожаваш. — Запасът й от думи е изчерпан; тя се хвърля към бялото подигравателно лице и прегръща момчето, което неохотно, след известно съпротивително гърчене, отговаря, и също я прегръща, потупвайки рамото й с онези свои „малки Спрингърови ръце“, както казваше майката на Хари. Ето това беше ужасна майка, мисли си Дженис, която никога не каза „не“ на сина си.

Нелсън шепне в ухото й, че ще се оправи, че всичко ще се оправи, че просто е малко пренапрегнат.

Пру слиза по стълбите, носейки два големи куфара.

— Не знам колко често обличат костюми — казва тя, — но реших, че ще имат доста физическа терапия, така че му сложих всички къси панталони и спортни чорапи, които намерих. И сини джинси, когато ги карат да търкат пода.

— Чао-чао, татко — казва Рой измежду краката й. Тъй като ръцете на Пру са заети, Дженис го вдига, въпреки че вече е станал тежък и дългокрак, за да целуне баща си за довиждане. Детето увисва на ухото на Нелсън при раздялата и тя се чуди откъде на Рой е хрумнала идеята да нанася болка, за да демонстрира обич.

Когато родителите му заминават в бургундско червената селика супра на Нелсън, Рой води баба си в задния двор, където старата зеленчукова градина на Хари с миниатюрната телена ограда, която той можеше да прехвърли с един разкрач, е заменена с комплект люлка и пързалка, купени преди пет години за Джуди, и вече ръждясали и занемарени. Въпреки че лятото е още в разгара си, високи бурени са избуяли около металните им крака. Дженис смята, че разпознава папратовидните листа на моркови и алабаш сред живовляка и глухарчетата, жълтите цветчета на глухарчетата вече са се превърнали в пълни със семенца бели помпони, които се разхвърчават след силния удар на счупения хокеен стик, чиято залепена с тиксо дръжка Рой върти като самурайски меч. Спрингърови се бяха нанесли в тази къща, когато Дженис беше на осем, и гледана от задния двор, голямата къща й се струва гола без червенолистия бук. Небето е покрито с пухкави бягащи облаци с онази лилава, тъмна сърцевина, която може да донесе дъжд. Синоптикът тази сутрин бе обещал нови дъждове, но не така бурни като снощните. Тя повежда Рой на кратка разходка по тротоарните плочи на Джоузеф стрийт, някои от тях са подменени, но тук и там има някоя и друга пукнатина, която помни, а две плочки си стоят повдигнати от корена на един ясен така, че някога представляваха коварна издутина за момиче на кънки. Разказва на Рой някои от тези неща, както и имената на семействата, които живееха в къщите на квартала, но той се уморява и става раздразнителен още на тяхната улица; децата в днешно време сякаш нямат онази физическа енергия, онази страст да изследват, която помни, момичетата наред с момчетата, коленете й вечно бяха мръсни и ожулени, майка й постоянно се оплакваше от състоянието на дрехите й. Интересът на Рой се пробужда за секунди само когато се натъкват на редица малки меки мравуняци, като купчинки утайка от кафе между процепите на плочника. Той ги разрушава с ритник и след това стъпква обезумелите войски, които внезапно се изливат навън, за да защитят царицата. Тази касапница го уморява, мравките продължават да излизат, така че накрая тя се принуждава да вдигне този глупчо и да го отнесе обратно вкъщи, а гуменките му лениво думкат по корема и плисираната й пола.

Един от кабелните канали предава анимационни филми цялата сутрин. Банди грубо нарисувани супергерои, които движат само по една част от тялото си и говорят, мърдайки само долната си устна, провеждат битка в космоса с кудкудякащи злодеи от други галактики. Рой заспива, докато гледа, държейки една от неподсладените овесените бисквити на Пру, счупена на две влажни, ронещи се половинки. Тази къща, в която Дженис бе живяла толкова дълго — саксиите с виолетки, дребните украшения, напуканият кафяв кожен диван, на който татко обичаше да си почива, да чака със затворени очи да отмине поредното му главоболие, масата в трапезарията, за която мама се оплакваше, че е съсипана от мързеливи чистачки, които всеки път я пръскат с „Пледж“ и съсипват лака, като го напластяват с лепкав восъчен слой — задълбочава чувството й на вина към Нелсън. Бледото му уплашено лице сякаш все още свети в тъмната всекидневна; тя вдига щорите и стряска сънените оси, които пълзят по перваза като болни от артрит старци. От другата страна, там, където беше къщата на Шмелингови, храстът кучешки дрян е пораснал по-високо от покрива на верандата; цъфналите му клони са като в онези стари снимки на гъбестите облаци след опити с ядрени бомби от дните, когато все още се страхувахме от руснаците. Нима е възможно да е толкова жестока към Нелсън само заради пари? Споменът колко студена бе към него я кара да се разтрепери, смразява онова меко нещо, ето все още е в сърцевината на костите й, кара я физически да се сгърчи от отвращение към самата себе си, както след повръщане.