Джон Апдайк - Заека се укроти

Учителят, господин Листър, е печален, висок, смачкан мъж с увиснала гуша, който прилича на куче. На последния тест й беше писал петица, а я харесва, усеща го. Другите ученици, дори и по-младите, също я харесват и й дават назаем цигари в паузата за ползване на тоалетна в осем и половина, и я канят да излезе с тях за по бира след занятията в десет. Досега не е приемала, но може да го направи някоя вечер, когато нещата с Хари се нормализират, просто за да покаже, че не е надута. Поне не се е оставила да надебелее като някои от жените на нейна възраст в класа — направо е шокиращо да гледаш такава надиплена плът и не правят нищо, за да отслабнат, просто си носят килограмите напред-назад, въпреки че едва успяват да ги натикат върху столовете на чиновете. Човек се чуди колко дълго ще живеят така. Една от малкото естествени благословии, които Бог е дал на Дженис, е стройна фигура и тя се е опитала да я запази заради Хари, както и заради себе си. Той като че ли наистина се гордее с нея, колкото повече остаряват. Понякога я гледа сякаш току-що е паднала от луната.

Въпреки цялото бързане тази сутрин, все пак попада в задръстване. Всичките тези коли, накъде ли са тръгнали? Отстрани на магистралата, която се вие около планината, се вижда изровеното от снощния проливен дъжд — големи извити канавки с измита червена глина наред с бурените и всичко останало. Тя паркира на Джоузеф стрийт и тръгва по алеята, уплашена каква ли бъркотия ще завари, но Нелсън е облечен в един от белезникавите си костюми, а Пру в кафяви панталони и мъжка риза с цвят каки под червена жилетка, наметната върху раменете й, тоалет за шофиране. И тя, и Нелсън изглеждат бледи и изпити; почти вижда възбудената психическа енергия около главите им като при появата на духове по „Неразрешени загадки“, на които Хари се надсмива.

В кухнята, докато показва на Дженис специалния сандвич с фъстъчено масло и мед, който е направила точно както Рой го обича (в противен случай хвърля всичко на пода, дори десерта си „Тейсти Кейк“), Пру явно решава, че по-възрастната жена е забелязала нещо нередно в поведението й, и обяснява със забързан снижен глас:

— Нелсън беше скрил малко кокаин в къщата и реши, че трябва да го използваме, преди да тръгне. Беше твърде много, даже и за него, така че и аз смръкнах няколко линии. Честна дума, не разбирам какво вижда в него — изгори ми носа и се разкихах, а след това не можах да заспя, но иначе не почувствах нищо. Нищо. Казах му: „Ако това е цялата работа, не виждам никакъв проблем да се откажеш“. На мен би ми било по-трудно да се откажа от шоколадчетата „Хърши“.

Но самият факт, че се е разприказвала така, че така свободно споделя и отмята провисналата червена коса от челото си с поглаждащо движение с две ръце, с треперещи пръсти, говори на Дженис, че е имало някаква химическа реакция. Синът й е отрова. Отравя всичко, което докосва. При всичките й майчински усилия е донесла на света разрушение.

Нелсън бе останал в предната стая, седнал във фотьойла с Рой на колене, шепне нещо на момчето и нежно подухва с уста в ухото му, за да го погъделичка. Вдига поглед към майка си с ясно изписана обида на лицето. Казва й:

— Знаеш защо го правя, нали?

— За да спасиш собствения си живот — отговаря му Дженис и вдига детето от скута му. Рой става все по-тежък с всеки изминал ден и тя го слага да стъпи на крака. — Време е да започнете да го карате да ходи — обяснява на Нелсън.

— Точно както караш мен да ходя в това тъпо безполезно място — казва Нелсън. — Искам да е напълно ясно. Отивам, защото ти ме караш, а не защото признавам, че имам някакъв проблем.

Залива я вълна от умора, сякаш денят вече привършва, а не е току-що започнал.

— От това, което си направил с парите, изглежда, всички имаме проблем.

Момчето почти не трепва, но все пак за секунда свежда клепачи с прекрасните си мигли, прекомерно дълги за момче. Винаги е намирала миглите му за смайващи.

— Това е само заем — казва той. — Ако Лайл не беше толкова болен сега, щеше да ти обясни по-добре. Просто взимахме пари назаем срещу бъдещи доходи. Всичко щеше да се нареди.

Дженис мисли за теста, който трябва да изкара довечера, и за бедния Хари с онзи метален червей, който вкараха в сърцето му, и казва на сина си:

— Скъпи, ти крадеше, и то не само стотинки от буркана за монети. Пристрастен си. Не можеш да разсъждаваш. Не си на себе си и аз не знам откога, а именно това искаме всички ние, отново да бъдеш себе си.

Устните му, тънки като нейните, се свиват, така че почти изчезват под мустаците му, които сякаш са пораснали, станали са по-провиснали.