Джон Апдайк - Заека се укроти

— Взимам го за развлечение, точно както ти пиеш в компания. Нуждаем се. Ние, провалилите се, се нуждаем от повдигане на самочувствието.

— Аз не съм се провалила, Нелсън, и се надявам и ти да не си. — Усеща как в нея се надига напрежението, но се опитва да държи гласа си тих и равен, както би постъпил Чарли. — Водихме същия този разговор във Флорида и ти обеща разни неща, които не спази. Проблемът ти се оказва твърде сериозен за мен, твърде сериозен за жена ти, твърде сериозен за баща ти — прекалено сериозен за него.

— На татко не му пука.

— Пука му. И не ме прекъсвай. Проблемът ти е твърде сериозен за теб самия. Трябва да отидеш в тази клиника, където са разработили метод, където имат опит. Психологът ти иска да отидеш.

— Айк казва, че цялата работа е фалшива. Казва, че всичко е фалшиво.

— Просто така се изразява, като цветнокож. Той ти уреди мястото, иска да отидеш.

— Ами ако не мога да издържа? — Тя и Хари никога не го бяха пращали на летен лагер от страх, да не би да не може да издържи.

— Ще трябва да издържиш, или…

— Аха, или какво, мамо?

— Или да му мислиш.

Той се опитва да я подиграе:

— Да бе. Какво ще направите с Чарли и стария Хари, в затвора ли ще ме тикнете? — Това е истински въпрос; той шумно подсмърча от напрежение и после изтрива розовите си ноздри.

Тя се опитва да му даде истински отговор и казва с равен тих глас:

— Няма да го направим ние. „Тойота Къмпъни“ и полицията ще го направят, когато ги повикаме.

Той подсмърча отново, не вярвайки:

— Защо ще ги викате? Аз ще върна парите. Винаги съм възнамерявал да ги върна. Тъпото представителство те интересува повече от мен.

Опитва се да докара закачлива лекота, но тя е станала по-сурова; обхванал я е гняв и вяра в правотата й.

— Ти крадеше от мен, но това няма значение. Но крадеше и от дядо си. Крадеше от това, което той е изградил.

Предпазливите очи на Нелсън се разширяват. В слабата светлина на хола бледността му е като на затворник.

— Дядо винаги е искал да управлявам представителството. Ами децата ми? Какво ще стане с Джуди и Рой, ако изпълните всичките си заплахи? — Рой е паднал на пода с проплакване и се е облегнал на глезените й, опитвайки се да отвлече вниманието й, ненавижда звуците на този разговор.

— Трябваше да помислиш за тях по-рано — сурово отговаря Дженис. — От тях също крадеше. — Чувства уморена гордост от своята коравост; главата й е изтръпнала, но прояснена, докато рожбата на собствената й утроба се моли и гърчи под нея. Явно тази изтръпналост е властта, за която говорят в женската й група във Флорида, властта, с която мъжете винаги бяха разполагали.

Нелсън също се опитва да демонстрира ярост.

— По дяволите, мамо. Не ми ги сервирай тия, разните там „Как можа да причиниш такова нещо на майка си и баща си?“. Ами всичко, което вие сте ми причинили, целият хаос, когато Беки умря, така че никога нямах сестра, а после онзи период, когато избяга с мазния ти грък, и откачаният ми баща доведе Джил и Скийтър в къщата, и се опитваха да ме накарат да взимам наркотици, въпреки че бях още дете?

Дженис осъзнава, че при всичката си коравост и вътрешна твърдост плаче, гърлото й е като ожулено, а сълзите глупаво се стичат по лицето й. Тя ги избърсва с опакото на ръката си и разтреперано пита:

— Колко са те карали да взимаш?

Той неспокойно се върти, отстъпва малко.

— Не знам — казва. — Даваха ми да си дръпна трева от време на време. Но правеха и по-сериозни неща и не се опитваха да се крият от мен.

Тя започва да подсушава лицето и очите си със смачкана на топка хартиена кърпичка и си мисли колко объркано започва денят й, в костюма, с който уж трябваше успешно да изиграе ролите на майка, баба, грижовна съпруга, ентусиазирана ученичка и бъдещо работещо момиче.

— Предполагам, че детството ти не е било идеално — признава тя, попивайки под очите си, чувства се объркана, готова за следващата си роля — но чие детство е съвършено? Нямаш право да съдиш родителите си. Направили сме най-доброто, което е било по силите ни, но все пак и ние сме хора.

Той протестира:

— И вие сте хора!

— Знаеш ли, Нелсън, когато човек е малък, си мисли, че родителите му са богове, но вече си достатъчно голям, за да приемеш факта, че не са. Баща ти не е добре, а аз се опитвам да направя нещо с малкото живот, който ми е останал, и просто не можем да се съсредоточим върху теб и простъпките ти толкова, колкото ти мислиш, че е редно. Вече си на възраст да поемеш отговорност за собствения си живот. За всеки, който те познава, е ясно като бял ден, че единственият ти шанс е да издържиш тази програма във Филаделфия. Всички ние ще се опитаме да удържим фронта тук в продължение на три месеца, но когато се върнеш през август, ще разчиташ само на себе си. Няма да получаваш помощ, най-малкото от мен.