Джон Апдайк - Заека се укроти

Но няма кой да подели тези чувства с нея. Нито Хари, нито Пру. Пру се връща не в дванайсет, а чак след един. Казва, че движението било невъобразимо, цели километри от магистралата били блокирани, Северна Филаделфия била огромна, улица след улица залепени една за друга къщи. А след това персоналът в клиниката също се забавил, докато попълвали документите на Нелсън, и когато тя възроптала, я осведомили, че отказват на трима за всеки един приет. Пру й се струва почти чужда, фигурата й е по-висока, а изражението по-строго, отколкото Дженис си спомня, откакто й е свекърва. Свързващото звено между тях липсва.

— Как ти се стори той? — пита я Дженис.

— Сърдит, но на себе си. Пълен с практични инструкции за представителството, които иска да предам на баща му. Накара ме да ги запиша всичките. Сякаш не осъзнава, че вече не ръководи шоуто.

— Чувствам се толкова ужасно за цялата ситуация, че изобщо не можах да обядвам. Рой заспа във фотьойла пред телевизора и не знаех дали да го будя или не.

Пру уморено отмята коса назад.

— Нелсън държа децата будни до много късно снощи, търчеше да ги целува, искаше да си играят на разни игри с карти. Толкова се вманиачава по тези неща, че не може да остави хората на мира. Рой е на занималня от един, най-добре бързо да го закарам.

— Съжалявам, знам, че ходи на занималня, но не знаех дали срядата е един от дните.

— Трябваше да ти кажа, но кой да предположи, че да караш до Филаделфия и обратно ще се окаже толкова сложно? В Охайо просто отскачаш до Кливланд и обратно без никакви проблеми. — Не обвинява Дженис директно, че е изпуснала занималнята на Рой, но въпреки това триъгълното й чело изразява раздразнение.

Дженис продължава да търси опрощение от тази по-млада жена, пита я:

— Ти мислиш ли, че трябва да се чувствам толкова ужасно?

Пру, чиито очи скачат от предмет на предмет в тази къща, която, поне що се отнася до използване и обитаване, всъщност е нейна, при тези думи обръща към Дженис поглед, изпълнен със студена яснота.

— Естествено, че не — казва. — Това е единственият му шанс. А ти си единствената, която би могла да го накара да го направи. Слава богу, че го направи. Правиш абсолютно правилното нещо.

Но въпреки това думите са заявени толкова безчувствено, че Дженис не може да се успокои. Облизва пресъхналата си горна устна, която е пукната в средата и която никога не може да се излекува докрай.

— Но се чувствам толкова — как се казва — користолюбива. Сякаш ме е грижа повече за фирмата, отколкото за сина ми.

Пру вдига рамене.

— Така са подредени нещата. Ти имаш влияние. Аз, Хари, децата — на нас Нелсън просто ни се надсмива. За него ние нямаме значение. Той е болен, Дженис. Той не е синът ти, той е чудовище, измамник, който някога е бил твой син.

Това й прозвучава толкова безчувствено, че Дженис започва да плаче; но снаха й, вместо да предложи да я утеши, се обръща и се залавя с раздразнена експедитивност да буди Рой и да го облича в чисти кадифени панталони за занималнята.

— И аз закъснях. Ще се върнем по-късно — казва Дженис, усеща, че я отпращат.

С Пру вече са се разбрали, че вместо да рискуват да оставят Хари сам в къщата в Пен Парк, докато кара трите си учебни часа във филиала на Университета на Пенсилвания, ще го доведе обратно тук за първата му нощ извън болницата. Докато влиза в Брюър, изпитва нетърпение да го види отново на крака и да сподели с него вината си за Нелсън.

Но той я разочарова, точно както и Пру. След петте нощи, прекарани в болницата „Св. Джоузеф“, той е обсебен от собствената си личност и е съвсем апатичен. Внезапно е станал крехък и подпухнал; сресал е косата си, все още сивкаво руса, в същата набраздена от гребена, вдигната назад прическа, с която излизаше от съблекалнята в гимназията. В косата му има много малко сиви косми, но слепоочията му са станали по-високи, а кожата там, във вдлъбнатината над веждите, е сбръчкана и суха. Като балон, от който бавно изпускат въздуха; с течение на дните се сбръчква и се свива на пода. Червеникавокафявите му панталони и синьото памучно спортно сако са му широки, болничната диета е изцедила килограми вода от организма му. Изцедила е и духа му, струва й се нерешителен, премигва като баща й в последните пет години от живота му, седнал със затворени очи в кожения фотьойл в очакване главоболието му да премине. Това й се струва нередно: в брака им преди жизнеността на Хари винаги се бе извисявала над нейната — импулсивните му потребности, увереността му, че всички го обожават, небрежната му способност да я наранява, негласната му заплаха да я напусне във всеки един момент. Струва й се нередно тя да го взима с колата си, както е облечен и вчесан с гел, като момче, дошло да те вземе за среща. Седеше смирено на стола до леглото си със стария спортен сак, пълен с лекарства и мръсно бельо между краката, обути в големите велурени обувки „Хъш Пъпис“. Тя го хвана под ръка и с предпазливи стъпки стигнаха до асансьора, а сестрите подвикваха за довиждане, а испанката помощничка от кухнята каза на Дженис със сърдити очи: „Накарайте го да се храни правилно!“.