Джон Апдайк - Заека се укроти

— Никога не е било толкова лесно, колкото го изкарвах — заявява му Заека. Обръща се към Телма, иска му се да е нежен с нея, задето е рискувала да си навлече гнева на съпруга си, като го е домъкнала тук. Никога не се бе страхувала да не унижи Рони, дарявайки Хари със своята любов, и действително, колкото и да са болни двамата любовници, близостта й все пак събужда у него онова уютно усещане, което човек изпитва с някои жени, онова усещане за лекота, усещането, че не можеш да сбъркаш.

— А при теб, Тел? Твоите лекари смятат ли, че са надвили болестта?

— О, те никога не говорят за смърт, но тялото се уморява. Можеш да се бориш само до определен момент. С болките мога да живея, и с постоянната слабост, но това, че бъбреците ми заминаха, ми действа изключително деморализиращо. Ако не можеш да приемаш подобни неща за даденост, ти се отнема удоволствието от живота. Хари, сещаш ли си онзи откъс от Библията, който ни четяха на училищните събирания, преди да премахнат вероучението, че за всичко си има време? Време да хвърляш камъни и време да събираш камъни? Започвам да си мисля, че има и време, когато да се предадеш.

— Тел, не говори така — казва Рони, влагайки лична настойчивост. Той също обича тази жена, също я нарича Тел. На Хари му хрумва, че всъщност като че ли най-добре би било всяка жена да има по двама мъже, и обратното, както се нуждаем от два вида дни, работни и почивни, и от ден и нощ. Рони звучи ядосан, задето говори за предаване, но майската вечер бавно го размива в обвитата в сенки стена, така че на Заека започва да му се струва, че е сам с Телма, както в многото откраднати следобеди, сърцата им туптят, спирачките на училищните автобуси свирят по извитата улица отвън и му сигнализират да си тръгва, както в онази стая на Карибите, първият им път заедно, когато останаха будни до зори, а след това заспаха като едно тяло, докато синият тропически въздух между летвите на щорите избледняваше, а палмите преустановиха нощното си шушнене. Безплътният глас на Рони сърдито й нарежда:

— Имаш три момчета, които искат да видят как остаряваш.

Телма се усмихва закачливо на Хари, лицето й е безцветно и восъчно в майския ден, избледняващ над декоративните тухлени корнизи и комини, които се виждат през прозорците.

— Защо да го искат, Рон? — пита тя дяволито, без да снема поглед от лицето на Хари. — Те са големи мъже. Направила съм всичко, което съм могла за тях.

Бедният Рон не разполага с отговор. Може би чувствата му са го задавили. Заека го съжалява и подхвърля:

— Как върви застрахователният бизнес, Рон?

— Върви си равномерно — грубо отговаря той. — Нито зле, нито добре. Онази бъркотия с „Ес енд Ел“ удари някои фирми, но не и нашата. Поне хората спряха да взимат пари назаем срещу полиците си при пет процента и да ги инвестират при десет, както бяха започнали. Това направо ни убиваше.

— Хубавото на това, че се превръщаме в старчоци — казва Хари, — е, че такива като теб спират да ни продават застраховки. — От коридора, където лампите сякаш изведнъж светват ярко, долитат стъпки и подрънкващи съдове. Вечерята е дошла.

— Не непременно — казва Рон. — Бих могъл да ти дам доста добра оферта за застраховка живот с двайсет вноски, ако с Дженис се интересувате. Познавам един лекар, дето не се вглежда особено внимателно. Оцелял си след един удар, това е в твоя полза. Нека сметна някои цифри.

Хари не му обръща внимание. Казва на Телма:

— Момчетата ти добре ли са?

— Така мислим. Справят се. Алекс е получил предложение от една компютърна фирма във Вирджиния, в покрайнините на Вашингтон. Джорджи смята, че си е уредил изява с една музикално — комедийна трупа в Катскилс за това лято.

— Дженис току-що ми каза една новина. Накарала е Нелсън да се запише за рехабилитация.

— Това е хубаво — казва Телма толкова тихо и искрено в мрака, че гласът й сякаш съществува не във въздуха, а вече е навлязъл в кръвта му, вкаран венозно. Всички тези следобеди, в които телата им се вплитаха и обменяха течности, не са изчезнали, а са на безопасно място в него, клетките му помнят.

— Много мило, че го казваш — казва той и се осмелява да хване хладната й ръка, онази без шунта, и да я вдигне от скута й, така че опакото на дланта му леко докосва гърдите й.

Гласът на Рони се носи от стената:

— Трябва да тръгваме, Тел.

— Рон, благодаря, че я доведе.

— Всичко за Стария майстор. И без това бяхме в сградата.

— Вече не съм Майстор на нищо.

Рони изръмжава:

— Никой не може да каже със сигурност. — Все пак не е напълно гаден.