Джон Апдайк - Заека се укроти

Дженис полага ръка върху неговата, жест, който му се струва заучен, внушен.

— Ти, Хари.

— Миличка, не мога. Аз съм едно болно копеле.

— Чарли казва, че нагласата ти е отвратителна. Позволяваш на сърцето ти да те победи. Казва, че най-доброто нещо е положителен дух и много активност.

— Да бе, защо той не се върне да управлява представителството, като е толкова шибано активен?

— Напоследък пече много други работи.

— Аха, и ти май си една от тях. Направо те чувам как цвърчиш.

Тя се разкикотва, както си е с грозните сълзи, засъхващи по лицето.

— Не бъди глупав. Той е просто стар приятел, който се държи прекрасно в тази криза.

— А пък аз съм напълно безполезен, нали?

— Ти си в болница, скъпи. И си много смел по свой начин. Така или иначе, както всички знаем, има неща, които не можеш да направиш вместо мен, само аз мога да ги направя за себе си.

Той е склонен да поспори по въпроса, звучи му твърде лицемерно — благочестиво по някакъв старомоден начин, който пробужда недоверието му, но ако смята някога да се върне обратно в играта, трябва да се научи да се отпуска и да избягва раздразненията. Пита:

— Нелсън как възприе новата ти решителност?

— Както казах, хареса му. Той направо се молеше ние, останалите, да поемем нещата в свои ръце, съзнаваше, че напълно е изгубил контрол. Пру е въодушевена от идеята, че ще получи помощ. Джуди също е въодушевена.

— А Рой въодушевен ли е?

— Прекалено е малък, за да разбира, но както ти самият казваш, атмосферата в онази къща от доста време е отровна.

— Аз ли съм я нарекъл отровна?

Тя не си прави труда да отговори. Изправила се е и бърше лицето си с наплюнчена кърпичка.

— Ще се наложи ли да се видя с хлапето, преди да тръгне?

— Не, миличък. Тръгва утре сутринта, преди да те доведем вкъщи.

— Добре. Просто не знам дали ще мога да застана лице в лице с него. Като си помислиш какво е направил, хвърлил е всички нас, не само мен и теб, но и собствените си деца, всички, на бунището. Всички ни е продал заради тая тъпа дрога.

— Е, за бога, Хари — и от теб съм виждала егоизъм през живота ни.

— Да, де, ама не заради малки бели прахчета.

— Те не могат да се контролират. Дрогата е целият им живот. Както и да е, явно са купували разни неща и за Лайл. Искам да кажа неща за болестта му — лекарства срещу СПИН, които още не могат да се купят в страната, и са ужасно скъпи, трябва да се внасят незаконно.

— Тъжна работа — казва Заека, след известно мълчание. Мастиленочерна депресия циркулира във вените му. Твърде дълго е стоял в болницата. Забравил е какво представлява животът. Пита Дженис: — Накъде си тръгнала сега, с тази шик блуза?

Тя престорено завърта очи, поглеждайки се в огледалцето от дамската си чанта, докато оправя лицето си, и след това изражението й става вдървено и упорито, готово да блъфира.

— Чарли каза, че ще ме води на вечеря. Притеснява се, че ще се срина психически след цялата тази травма. Трябва да споделям.

— Да споделяш?

— Да говоря за нещата.

— Можеш да говориш за нещата с мен. Ето, аз само си лежа тук, без да имам какво да правя, вече изпуснах спортните новини.

Тя прави онази специфична гримаса с уста, която жените правят, след като сложат червило, триейки устни една в друга със самодоволен сериозен вид, и му казва:

— Ти не си безпристрастен. Имаш си собствени неразрешени проблеми с Нелсън, а и с мен, ако става въпрос.

— Че на Чарли кое му е безпристрастното, той просто иска пак да ти се завре под полата. Ако не го е направил вече.

Тя пъха червилото обратно в несесера си с формата на бомба, оправя новата си прическа с пръсти, оглеждайки се от различни ъгли в огледалото, и щраква закопчалката на чантата.

— Много си мил, Хари, когато се преструваш, че все още мога да бъда интересна на някого по този начин, но всъщност не съм, освен може би от време на време на собствения си съпруг, надявам се.

Той отговаря, смутен, тъй като е наясно, че напоследък я разочарова в това отношение:

— Естествено, но нали знаеш, за един мъж всичко опира до кръвно налягане, а и…

— Ще говорим за това, когато се прибереш вкъщи. Казах на Чарли, че ще се срещнем в седем…

— Къде? В онзи салатен бар, дето навремето беше „При Джони“ ли? Той е само на две пресечки оттук. Можеш да идеш пеша.

— Всъщност не. Има някакво ново виетнамско заведение близо до Мейдън Спрингс и искаше да го пробваме. Дотам има бая път с колата, а и нали ме знаеш, сигурно ще се изгубя. А и отгоре на всичко за занятията утре вечер трябва да прочета петдесет страници от една книга за британското законодателство за недвижими имоти, пълно с разни странни остарели, неизползвани думи.