Джон Апдайк - Заека се укроти

Гледа доста телевизия. Телевизорът е точно пред лицето му; кабелите излизат от стената зад него точно като маркучите с кислород. Установява, че са му нужни факти, а не фантазии; старите филми по кабелния канал АМС му се струват неестествени с крещящите си черно-бели кадри, а старите телевизионни предавания по НИК — непоносимо безвкусни със записания смях и обилно напоените с лак за коса прически от петдесетте, и дори непрекъснатите спортни предавания (ръгби от Ирландия, кърлинг от Канада) му се струват чиста загуба на време, приказки за хора без работа, докато той разполага с време единствено за истината, истината на стоковата борса или на дванайсети канал, където Макнил-Лерер толкова сериозно прехвърля новините между Ню Йорк и Вашингтон, а влечугите от Смитсоновия свят стрелкат раздвоен език в ярката светлина на пустинята, гигантските костенурки от Галапагоските острови по „Светът на оцеляването“, които се борят за живота си, и руснаците, които се бият с нацистите в накъсаните филмови репортажи от Втората световна война с гласа на сър Лорънс Оливие зад кадър („Двайсет милиона убити“, произнася напевно той в края, когато кадърът замръзва и се размазва като на компютърен монитор, и смразяващата кръвта музика започва, странно е като си помисли, че той е бил там, от другата страна на Северното полукълбо, прескачал е тенекиени кутийки и е изстрелвал оловни куршуми в своята война срещу Хитлер, десетгодишен участник в истинската история) и „Война и мир“ в ядрената епоха, и „За природата“, и „Портрети на властта“, и „Чудесата на света“, и „Хроники на дивите животни“, и „Живото тяло“, и „Планетата земя“ и борби, и смърт, и леопарди, които глозгат диви животни и тарантули, които се бият със скорпиони, и миниатюрни опосуми, които се боричкат за майчиното зърно под безмилостната светкавица на фотографа; сипки, които изграждат дяволски сложни гнезда, само и само да привлекат някоя мъничка придирчива женска, и невероятната изобретателност и разнообразието, енергията и прахосничеството, нещо като ускорен курс, който си позволява, за нещата от живота. Просто няма край, информацията няма край.

Във вечерните новини най-често се споменава за Китай — Горбачов гостува, студентите протестират на площад „Тянанмън“ но не срещу Горбачов, те дори го харесват, целият свят го харесва, въпреки смешния белег на челото му с формата на Япония. Китайските студенти, явно, искат свобода, искат да бъдат като американците, но и без това вече приличат на тях, в сини дънки и тениски. Междувременно в самата Америка най-голямата новина е, че не само президентът Джордж Буш, но и госпожа Буш, първата дама, се къпят с кучето си Мили, и ако това е единственото, което искат китайците, би трябвало да можем да им го осигурим, или нещо подобно, въпреки че всичко това кара Хари да усеща липсата на Рейгън. Той поне имаше достойнство и притежаваше онази мечтана резервираност. Най-впечатляващото нещо у него като президент бе, че никога не знаеш колко точно знае той, нищо или всичко, в това отношение беше като Бог, трябваше сам да свърши доста неща. С този новия знаеш, че знае нещичко, но това нещичко ти се струва незначително. Заека не иска да му се налага да си представя как президентът и съпругата му на средна възраст се къпят голи с кучето си. Рейгън и Нанси пазеха своето достойнство, компютърната си неграмотност, дори когато им изрязваха гърдите и полипите в червата пред погледа на милиарди.

Дженис идва в шест във вторник вечерта, докато той яде последната си безвкусна вечеря — утре го изписват. Облечена е в новото си палто и сива пола и деколтирана пурпурна блуза, почти толкова ярка, колкото роклята на точки, която носеше Рут в съня му. Жена му изглежда възбудена, делова, прошарената й коса е подстригана и фризьорът й е придал обем, махнал е бретона, пригладил го е назад с гел в леко щръкнала маса, разделена ниско от едната страна. Дженис му напомня за онези зачервени, бързо говорещи жени по телевизията, които четат новините. Всъщност тя самата е пълна с новини. В очите й сякаш има контактни лещи с някакъв неестествен блясък, докато накрая осъзнава, че това са сълзи, подготвени за него по време на промеждутъка между две програми.

— О, Хари — започва тя, — по-зле е, отколкото си мислехме! Хиляди, хиляди!

— Хиляди какво?

— Нелсън е откраднал хиляди долари! Чарли и аз, и един счетоводител, познат на племенника му — Милдред казва, че е твърде възрастна да прави одит, а и е много заета в старческия дом, — днес отидохме там, Чарли каза, че аз задължително трябва да съм там, той и счетоводителят не били достатъчни, и поисках да прегледам документите. Нелсън беше там, като никога, и ме гледаше с този сърцераздирателен безнадежден поглед, който никога няма да забравя, колкото и дълго да живея, и каза: Разбира се, мамо, какво искаш да знаеш? Всичко ни каза. В началото, когато отчаяно му трябвали пари за, нали знаеш, за кокаина, просто написвал чек на свое име, като „Разходи“ или „Оборотни пари“, но Милдред, тогава тя още била там, започнала да му задава въпроси, и той се уплашил. Както и да е, тези малки суми, по стотина-двеста долара, не били достатъчно, за да му стигнат, така че му хрумнала идеята да предлага на хората намаление върху цените на колите втора ръка, ако му платят в брой или с чек, написан директно на негово име.