Джон Апдайк - Заека се укроти

Той пита кръглоликата сестра:

— Какво знаеш за мен и майка ти?

Червенината става с един тон по-наситена.

— О, нищо. Тя никога не споделя за времето, преди да се омъжи за баща ми. — Сега звучи доста традиционно, онези времена, в които Рут бе неомъжена жена; но по онова време тя бе прескочила границата на приличието, загубена душа, скандална според тесногръдия свят на Маунт Джъдж. — Предполагам сте били специален приятел.

— Може би не чак толкова специален — казва й Хари.

Става му гадно, защото тя няма какво да отговори на тази лъжа, просто учтиво стои с подпухналата си горна устна, като медицинска сестра, която проявява търпение към пациента си. Поставя я в неудобно положение. Той я обича; любовта го залива като потоп, анестетик. Казва на евентуалната си дъщеря:

— Виж, идеята е хубава, но ако тя се качи тук, то ще е, защото ти си я помолила, а не защото сама е искала, а и, честно казано, Анабел — досега не я е наричал по име, — май предпочитам да не ме вижда в този вид. Каза, че е отслабнала и че изглежда елегантно. Аз съм дебел и според медицината съм истинска развалина. Може би ще ми дойде в повече.

Изражението на момичето отново става бледо и превзето. Границите са възстановени точно когато бе започнал да изпитва бащински чувства.

— Добре — казва Анабел. — Ако попита, ще й кажа, че са те изписали.

— Мислиш ли, че ще попита? Почакай. Не се сърди. Кажи ми, защо искаш да ни събереш?

— Стори ми се, че прояви интерес към нея. Лицето ти цялото се оживи, когато я споменах.

— Така ли? Може би, защото гледам теб. — Той се осмелява да продължи. — Чудя се обаче дали е редно да продължаваш да живееш с нея. Може би трябва да се измъкнеш изпод крилото й.

— Направих го за известно време. Не ми хареса. Трудно е да живееш сама. Мъжете стават твърде гадни.

— Такива ли сме? Съжалявам да го чуя.

Лицето й се смекчава в мила усмивка, която свива ъгълчетата на горната й устна и изкривява подпухналото място в средата.

— Както и да е, и тя казва същото, което и ти. Но на мен ми харесва, засега. Тя вече не ми е като майка, а като съквартирантка. Повярвай ми, на жените, които живеят сами в този град, могат да им се случат доста неприятни неща. Брюър не е Ню Йорк, но не е и Пен Парк.

Естествено. Може да прочете адреса му от листа на долната табла на леглото. За нея той е един от онези сноби от Пен Парк, които той самият винаги е ненавиждал.

— Брюър е суров град — съгласява се той, отпускайки се обратно върху възглавницата си. — Винаги е бил. Въглища и стомана. Като бях млад имаше само барове и публични домове по цялата дължина на железопътните линии; точно през средата на града. — Той поглежда настрани, към декоративната зидария, към носещите се тъмни сухи облаци. Казва на своята сестра:

— Ти най-добре знаеш как да живееш живота си. Кажи на майка си, ако попита, че може би ще се видим друг път. — Под крушовите дървета, в Рая.

Лежейки в болницата, Заека мисли с топло чувство за онези мъртви зидари, които са си направили труда да разнообразят редиците тухли на върха на трите сгради от другата страна на улицата с такива празнични мотиви от вдлъбнатини и изпъкналости, които хвърлят различни сенки в различните части на деня, тези мъже от предния век, стъпили високо на своето скеле и говорещи холандски с пенсилванско наречие, или може би дори и тогава строежите са се правели само от италианци? Лежейки тук, потънал в размисли за всичките тухли, които са били подредени, и после съборени, и отново подредени край спретнатите прави улици, които се издигат към Маунт Джъдж, той се опитва да си представи живота си като някаква тухла, която е поставена с рязък удар на мястото й през 1933 г., и оттогава не мърда, просто един живот в редиците и стените, и блоковете от други животи. Изпитва задоволство от подобна перспектива, неясна, далечна, колективна тръпка, но му е трудно да я поддържа на фона на първоначалната си и трайна представа, че Брюър и целият външен свят са просто ненужни украшения на него самия, като дантела около гланцирана картичка за Свети Валентин, а той самият е сърцето на вселената, като Далай Лама, който напоследък — Тибет отново е неспокоен, след почти четирийсет години китайско управление — според новините бе предложил да се откаже от поста си. Но предложението бе посрещнато с ужас от последователите му, за които Далай Лама не би могъл да се откаже от своята божественост, както и самият Хари не би могъл да се откаже от своята същност.