Джон Апдайк - Заека се укроти

— Казах ти, че няма достатъчно продажби на стари коли в отчетите — казва Хари, но чувството му на триумф е твърде блудкаво. Откакто завряха онзи катетър в него, сякаш са източили нещо от емоционалните му реакции. — С колко коли го е извъртял този номер?

— Ами, не си спомня точно, но Чарли казва, че можем да възстановим бройката по архивите, по балансовия отчет, и така нататък, просто ще отнеме време. Естествено Нелсън не е предлагал на всеки клиент подобна съмнителна сделка, трябвало да преценява и избира онези, които изглеждали достатъчно бедни, че да не оглеждат зъбите на харизан кон. Подходил е много интелигентно, Нелсън е много по-интелигентен, отколкото си мислиш.

— Никога не съм твърдял, че момчето не е интелигентно.

— О, но Хари… — пороят от сълзи се подновява, кафявите очи са препълнени, лъскави следи проблясват покрай тъпото малко копче на носа, нос, който издава по-малко характер и от дръжка на чекмедже. Тя дръпва една книжна салфетка от кутията, която болничният персонал оставя на нощното му шкафче — когато се навежда напред, той зърва горната част на гърдите й през широкото деколте на пурпурната блуза в селски стил, която не е виждал преди, явно е нещо, което е купила за курса по недвижими имоти и срещите с Чарли, и въобще за излизането й навън, в живота, без него. Внезапно го залива неприятна гореща вълна, като при катетеризация. Циците на собствената му жена да го изненадат така. Дженис попива с кърпичка лицето си, обърканото си дребно лице, и се навежда още повече напред, така че усеща дъха й върху лицето си, надушва леката ментова миризма на бонбони Лайф Сейвър. За да прикрие мириса на тютюн от дъха си. Сълзите й блестят току пред погледа му; разтрепераният й глас е толкова тих, че само той я чува.

— … и не спрял даже и с това. По това време вече взимал крек, и сумите, които му трябвали, били просто невероятни. Двамата с Лайл разработили една схема, тук вече става много технично…

— Чакай — казва й той. Помощничката от кухнята е дошла да вземе подноса му. Тя е пълничка женица от испански произход с дълги червени нокти на ръцете и ясно видими мустачки.

— Не се храните достатъчно — скарва му се тя и се усмихва срамежливо, разкривайки ситните си като перли зъби.

— Достатъчно е — казва той. — Засега. Много добре. Bueno.

Тя си води тетрадка, в която вписва в проценти колко храна е изял. Една трета от преварения воднист зелен боб, половината от бледия къс безвкусно телешко, по-малко от лист от жилавата зелена салата, удавена в оранжевееща мазнина, хапка пудинг тапиока, от чиято потръпваща консистенция в устата му го бяха полазили тръпки.

— За закуска — чете тя от бележника си — парченце ананас, пшеничен крем, пълнозърнести препечени филийки, безкофеиново кафе.

— Нямам търпение — казва й.

— Сега хапнете още — предлага му тя.

Той отстоява своето.

— Не, благодаря, съвсем е изстинало вече. Жена ми е тук.

Тя чете от таблицата.

— Тук пише, че утре е последният ви ден.

— Какво ще кажеш, а? — пита я Хари. — Широкият бял свят. Ще ми липсваш. И всичките ти здравословни храни. Твоите comestibles.

Когато премества пластмасовия му поднос, дългите й червени нокти остъргват долната му страна със звук, от който зъбите му изтръпват. Напомня му на онова платиненорусо маце, което навремето галеше клавишите на компютъра във Фискъл Алтърнативс. И на нея ноктите й бяха прекалено дълги. Мъртва, каза Лайл. Ако наистина има задгробен живот, където се събират всички мъртви, дали ще има възможност да задълбочи запознанството си с нея? Но след като там няма да има пари, за какво ли ще си говорят?

Когато жената излиза, Дженис продължава. Връхчето на езика й се показва между устните й за секунда-две, докато се опитва да мисли.

— Не съм убедена, че напълно разбирам, но нали водим регистър на инвентара — толкова и толкова камиони и микробуси и автомобили на месец — от Мид-Атлантик Тойота в Мериленд.

— Между двайсет и двайсет и пет на месец, така върви — казва й Хари, за да й покаже, че може да е на легло, но си познава бизнеса. — Никога не сме продавали по триста нови коли годишно, освен през онази година, 86-а, след като Нелсън пое нещата за първи път. Силната йена ни убива, а и „Хонда“ и „Нисан“ налапват все по-голям дял. Миналата година Форд Рейнджър сериозно удари еднотонния ни пикап.

— Хари, опитай да се съсредоточиш. Както ми обясниха, има някаква кредитна корпорация на „Тойота Мотърс“ в Калифорния, която финансира инвентара ни директно към Мид-Атлантик, а получава пари от нас, когато продадем кола, и добавя към кредитната ни сметка, когато поръчаме кола за продажба в представителството. И ето какво измислил Нелсън, всеки месец докладвал с една или две продажби по-малко, отколкото имало действително, така че „Тойота“ покрива задълженията по тези коли, а той и Лайл вкарвали приходите в отделна сметка, която отворили на името на фирмата, нали знаеш как банките непрекъснато предлагат най-различни видове сметки, спестовни и разплащателно — спестовни и капиталови сметки с лимитирани чекове и така нататък. Така че всеки месец сме задлъжнявали към тази ККТМ за една или две коли повече, отколкото всъщност имало в представителството, и дългът ни към тях непрекъснато се увеличавал, а действителният ни инвентар непрекъснато намалявал; след две-три години, ако не се беше случило нищо, нямаше да имаме въобще никакви коли на склад, и щяхме да дължим на Мид-Атлантик Тойота цяло състояние!