Джон Апдайк - Заека се укроти

Заека започва да осъзнава как се е чувствал Лайл.

— Сигурно е бил уморен — казва той в негова защита. — Тази болест, дето я има, ти играе страхотни номера. Дробовете ти се пълнят.

— Е, в такъв случай е трябвало да си държи пениса далече от задниците на други мъже — казва Дженис, но все пак снижава глас, за да не я чуят сестрите и санитарите в коридора.

Задници. Телма. Онази затворена празнота. Изучаването на пустотата.

— Не знам — уморено продължава Заека — в ситуация като тази с Нелсън кой кого разваля. Може би аз развалих бедното хлапе преди двайсет години.

— О, Хари, не бъди толкова суров към себе си. Потискащо е да те гледам такъв. Толкова си се променил. Какво са ти направили тия лекари?

Доволен е, че го попита. Казва й:

— Вкараха едно дълго и тънко нещо в мен, докато гледах сърцето си на един монитор. Направо върху екрана, собственото ми бедно сърце, както си помпаше, за да ме поддържа жив. Не трябва да им се позволява да влизат така в сърцето на човек. Трябва просто да оставят хората да си умрат.

— Скъпи, ама че глупави приказки. Това е модерната наука, би трябвало да си благодарен. Ще се оправиш. Мим се обади, ужасно притеснена, и аз й казах колко дребна работа е всъщност, и й дадох телефона ти тук.

— Мим — самата сричка го кара да се усмихне. Сестра му. Единственият друг оцелял от онази къща на Джексън Роуд, където мама и татко разиграваха сцените на търканията си, на своето раздразнение, своята комедия, парадът на своите дни. На деветнайсет години Мим отнесе мършавата си хубост на запад, в Лас Вегас. Когато започна да повяхва, едно от приятелчетата й гангстери, склонен към сантименталности, я беше уредил с козметичен салон, а сега притежава и обществена пералня в добавка. Явно, Вегас е идеален град за обществени перални. Никой не живее там, всеки просто преминава, оставяйки по малко мръсотия, като мръсотията върху бледите килими на Франклин Драйв номер 141/2. Хари и Дженис гостуваха на Мим веднъж преди седем или осем години. Онези пещери с блестящи игрални автомати, никъде нямаше часовници, постоянно бе два часът сутринта, а когато пристъпиш навън, за твое смайване слънцето грее ярко, а тротоарите са толкова напечени, че кучетата не могат да вървят по тях. Заради Синатра и Уейн Нютън очакваше всичко да е лъскаво, но всъщност пристрастените към хазарта не бяха по-висока класа от типовете, които човек може да види пред ротативките в Атлантик Сити: само дето имаше западен привкус, гласовете и лицата им белязани с миниатюрни пукнатини. Лицето на Мим и гласът й също имаха такива пукнатини, въпреки че си беше правила операция, за да постегне, както тя се изразяваше, „фасадата“. Животът е хълм, който става все по-стръмен, колкото повече се катериш.

— Хари — Дженис е започнала да му разправя нещо. — Какво казах току-що?

— Нямам представа. — Раздразнено добавя: — Защо си правиш труда да говориш с мен, след като отново си имаш Чарли да те съветва, меко казано.

Тя леко се ядосва; свива устни и издава лице напред.

— Единственото, което прави, е да ме съветва, и го прави, защото ти си го помолил. Защото те обича.

Не би говорила за „обич“ по този начин, преди да идат във Флорида и преди онези женски групи, все едно обичта е нещо, покрило цялата карта, като бензиновите капки от бързащите автомобили. Смътно осъзнава, че се опитва да го възбуди обратно към живота, обратно към хаоса. Опитва се да й съдейства.

— Мен ли?

— Да, теб, Хари Енгстръм.

— Защо, за бога, ще ме обича?

— Нямам представа — казва Дженис. — Никога не съм разбирала какво виждат мъжете един в друг. — Опитва се да се пошегува.

— Може да е станал гей на стари години.

— Така и не се ожени — признава Заека. — Мислиш ли, че ще прояви интерес да се върне на работа в „Спрингър Моторс“?

Тя е започнала да прибира вещите си — черен кожен тефтер — несесер, натъпкан като бомба, онези кръгли старомодни бомби, които някога хвърляха. Не като плоския Семтекс, който терористите внасят незаконно в куфарите си в самолетите. Прибира учебника си по недвижими имоти и фотокопирни примерни документи, захванати с телбод, за курса й довечера и взима новото пролетно манто, което си купи, от жълт като нарцис габардин с широк колан и подплатени рамене. Докато го облича, е като момиче с бухнала коса.

— Попитах го — казва тя — и той категорично отказа. Каза, че станал съдружник на братовчедите си, отдават имоти под наем в северния край на града и оттатък, където навремето беше панаирът, а и участва в бизнеса за почистване на килими, дето племенникът му започна с някакво друго момче, и им трябвало подкрепа. Чарли казва, че това му стига, че не би понесъл да се върне обратно на работа с фиксирана заплата и да укрива данъци, и да търпи досадата от необходимостта да ходи някъде всеки ден, като в представителството например. Цени свободата си.