Джон Апдайк - Заека се укроти

— Трийсет секунди — прошепва доктор Брайт и доктор Реймънд спуска балона. — Добре изглежда, Рей.

Хари не чувства никаква болка, освен подобния на прорязване с нож сладникав натиск в пикочния мехур и някакво дразнене далеч назад в гърлото, сякаш е погълнал всичката солена вода в Залива.

— Още веднъж, Харолд, и приключваме за днес.

— Как се чувстваш? — пита го доктор Реймънд. Гласът му наподобява този на повечето мускулести мъже и особено на мъжете от Пенсилвания — все едно има мраморни топчета в устата.

— Още съм тук — смело казва Хари, но гласът му му звучи писклив, сякаш излиза от женско гърло.

Напрегнатото раздуване се повтаря, както и образите върху телевизионния екран, безмълвни като сблъсъците между молекули под микроскоп в някое предаване за природата, или като компютърните графики в рекламен клип за застраховки, където мигащи частички се групират в лого. Изглеждат толкова отделени от тялото му като данните за греховете му, съхранявани от ангелите. Ако сърцето му вземе да спре, това ще бъде само игра на сенки. Когато катетърът спада за втори път, той вижда, че оризовите бисквити са избутани към страните на артериалното му разклонение. Усеща как кръвта тече по-свободно в сърцето му, наситена с възпламеним кислород; главата му се замайва от благодарност и екстаз.

— Добре изглежда — казва доктор Брайт с напрегнат тон.

— Какво искаш да кажеш? — отговаря доктор Реймънд. — Изглежда страхотно — двамата звучат като онези гласове по телевизията, които спорят за добродетелите на Милър Лайт.

Сестрата, която идва в стаята му тази вечер (самостоятелна стая, сто и шейсет долара отгоре на ден, но според него си заслужава; във Флорида мъжът в леглото до него най-накрая беше умрял, след като беше хъркал и пъшкал цял ден, а после се беше насрал като последна изява) и измерва температурата и кръвното на Хари, и му донася дажбата хапчета в малка хартиена чашка, има кръгло добродушно лице. Малко е пълна, но плътта й е стегната. Изглежда му позната. Има бледосини очи, разположени в очни ябълки, които в полупрофил образуват хлътнатина над скулите, а горната й устна изглежда подпухнала, както той харесва, като на Мишел Пфайфър. Косата, която се показва под сестринската шапчица, е червеникавокафява, с многоцветни кичури и дори сиви нишки, въпреки че е достатъчно млада, за да му бъде дъщеря.

Тя изважда от устата му странния пластмасов термометър с форма на ракета, който отчита температурата с червени цифри на отделни сегменти, и увива лявата му ръка със самозалепващия се маншет на апарата за кръвно налягане. Докато го напомпва, пита:

— Как върви бизнеса с тойотите?

— Не е зле. Слабият долар не помага особено. Сега вече всъщност синът ми ръководи нещата. Откъде знаеш, че продавам тойоти?

— Преди десетина години с тогавашното ми гадже си купихме кола от теб. — Тя вдига подигравателно избледнелите си сини очи. — Не си ли спомняш?

— Та това си ти! Да. Разбира се. Разбира се, че си спомням. Оранжева корола. — Тя е дъщеря му, или поне той така мисли, въпреки че Рут, от чиста злоба, не пожела да го признае. Когато момичето се изправя до леглото му, той прочита значката й: АНАБЕЛ БАЙЕР, мед. сестра. Все още е с моминското си име.

Анабел се смръщва и изпуска въздуха от маншета, сграбчил ръката му като хватка на полицай.

— Хайде да опитаме отново след минутка. Кръвното ти изведнъж скочи.

Той я пита:

— Какво стана с королата? Къде отиде гаджето, като стана въпрос? Как по дяволите се казваше? Едър провинциален тип с големи уши.

— Недей да говориш, моля те, докато не отчета показанията. Аз ще мълча. Опитай се да мислиш за нещо успокояващо.

Той си представя фермата на Рут, мястото на Байърови, склонът, спускащ се през овощната градина с шубраците, зад които шпионираше — малката квадратна каменна къща, жълтите черупки на изоставените училищни автобуси, колито с тъмна козина, което се бе опитало да го поведе надолу, сякаш знаеше, че Хари принадлежи там, с останалите. Фрици, така се казваше кучето. Остри зъби, черни венци. Ооо, боже, страшно е. Успокой се. Мисли си за огромното небе над Тексас, над ниските нагорещени бараки при Форт Ларсън, и той самият в чистичка униформа в цвят каки, в гарнизонен отпуск за вечерта. Свобода, лек бриз, зелен залез на ниския хоризонт. Мисли си за баскетболния мач срещу гимназията в Ориол, в онзи миниатюрен провинциален гимнастически салон, дъските с кошовете, заковани на стената, преди всички гимназии да се слеят в големи, лишени от цвят областни гимназии, а хипермаркетите да започнат да ръфат земеделските земи. Мисли си за спускането с шейна с Мим, скрита в пухкавата си качулка, в Маунт Джъдж, там, зад фабриката за шапки, в един толкова къс зимен ден, че уличните лампи светват цял час преди да трябва да се прибираш за вечеря.