Джон Апдайк - Заека се укроти

— Обеща да се види с психолог — казва Дженис. — Признава, че може би има проблем. Мисля, че това е добре за една вечер. Пру има всякакви имена и агенции от срещите на Нарк-Анон, на които ходи.

— Имена, агенции, не можем да очакваме обществото да ни ръководи живота, да ни глези от люлката до гроба. Ето това се опитват да направят комунистите. Идва момент, в който сам трябва да поемеш отговорност. — Той опипва джоба на панталоните си, за да се увери, че твърдото цилиндрично шишенце е там. Няма да взима хапчето сега, а ще си го запази, когато се приберат у дома. С малка чаша мляко в кухнята. И бисквитка Нътър-Бътър, която да си топне в млякото. Бисквитката, с формата на фъстък, е невероятно вкусна, когато се топне в мляко, първо до средата на фъстъка, а после остатъка, за втората хапка.

Дженис казва:

— Ще ми се родителите ми да бяха живи, да те чуят как говориш за отговорност. Майка ми те смяташе за най-безотговорния човек, който е срещала.

Това леко го засяга. Към края беше започнал да харесва Мама Спрингър и си мислеше, че и тя го харесва. Горещи вечери отвън, на верандата с навеса, игри на карти горе в Поконос. И двамата намираха Дженис за малко тъпа.

След парка насочва тъмносивата селика надолу по Уайзър, през сърцето на Брюър. Часовникът върху сградата на „Сънфлауър Биър“, над голямото пусто сърце на града, показва 3:50. Има нещо пречистващо в това да си буден в този изоставен час. Светът е нов. Някаква жива, приведена сянка — котка или може би ракун, седнала на циментовите стъпала на някакъв пресъхнал фонтан на края на малката горичка, създадена от градостроителите, се втренчва с очи като кръгли рефлектори във фаровете му. На кръстовището на Уайзър и Шеста Заека трябва да завие надясно. Навремето можеше да се продължи направо към моста. По-смелите момчета от гимназията обичаха да карат по трамвайните релси, между островчетата, откъдето се качваха пешеходците.

Той продължава да мълчи и Дженис помирително казва:

— Колко бяха мили дечицата. Хари, нали не искаш да живеят в някое от онези тъжни семейства с един родител?

Хари винаги се е гнусял да вкарват разни неща в него — зъболекарски машинки, лъжички за преглеждане на гърлото, малки дълги ножчета за почистване на ушната кал, анални свещички, пръста на лекаря, когато веднъж годишно изследва простатата. Така че представата за катетър, пъхнат в бедрото на десния му крак и прокаран нагоре, управляван от малко гъвкаво връхче, като сляп червей, който се гърчи в ябълка точно на мястото, където си отхапал, дълбоко го отвращава, въпреки че не толкова, колкото да бъде замразен почти до смърт и разрязан, а кръвта му да тече през някакви сложни машини, докато пришиват хлъзгава топла част от вена от крака му към повърхността на бедното му треперещо, уплашено сърце.

В болницата в Делеон му бяха дали да прочете някакви статии и дори му бяха показали кратко видеофилмче: сърцето лежи в защитна торбичка, перикардий, която трябва да бъде разрязана, клъцната, както жизнерадостно гласеше филмчето, сякаш предаваше урок по шев и кройка. Вижда се точно как става: студени тесни скалпели атакуват безформената кървава топка, както си лежи в гърдите ти, като нещо живо в гореща локва, врящ казан със сочна яхния, която се гърчи и тръпне в ритмично ридание, опитва се да избегне ножовете, съблечена от чистата обвивка, която Бог или който там друг е предвидил човешки ръце да не докосват. И тогава; когато кръвта е отклонена към лъскавата помпаща машина, точно като в онези отвратителни стари филми за Франкенщайн с Борис Карлоф, сърцето спира да бие. Виждаш го: сърцето ти лежи мъртво в супената локва. Ти, твоята същност, технически си мъртъв. Някаква машина живее вместо теб, докато ръцете на хирурзите в подобните на презерватив латексови ръкавици бърникат и режат, и шият. Хари трудно може да си представи как животът му ще бъде вързан към тези машини — как неговото аз, това, което непрекъснато говори вътре в него, ще се плъзва като водно насекомо върху това езеро от телесни течности и хлъзгави канали. Как е възможно пламъкът на съзнанието му да е лумнал от подобна мокра плява?

Ангиопластиката му се струваше далеч не толкова оскверняваща като коронарния байпас. Беше назначена за петъчен ден. Младоликият, но иначе възрастен доктор Брайт, с болезнено светла кожа и очила с пластмасови рамки, твърде големи за копчестия му нос, му обясни операцията — процедурата, както предпочиташе да я нарича — с приспивния глас на певица от нощен клуб, която е прехвърляла едни и същи думи толкова често, че съзнанието й свободно се рее, докато пее. На Хари му беше ясно, че кардиологът всъщност предпочита байпаса. За Брайт ангиопластиката беше просто нещо незначително, детска работа, по-добре да се вкарат ножовете.