Джон Апдайк - Заека се укроти

Лекарите и кръжащите около тях помощници се привеждат и шепнат над покритото с чаршаф, стратегически разголено под острата светлина тяло на Хари, в стая, чиито плочки имат цвета на сос за руска салата, на четвъртия етаж на болницата „Свети Джоузеф“, където преди десетилетия се бяха родили двете му деца — Нелсън, който оживя, и Ребека, която умря. В онези години всичко се ръководеше от монахини в черно-бели униформи и подобни на тарталети къдри около пепелявите лица, но днес монахините са се слели с всички останали или пък просто са изчезнали. Този вид призвание е пресъхнало, никой вече не иска да бъде жертвоготовен, всеки иска да се забавлява. Няма вече монахини, няма вече равини. Няма вече добри хора, които очакват да се забавляват в задгробния живот. Проблемът със задгробния живот е, че някак поставя този живот в граници, като руснаците. Сега съществува само Япония и технологиите, и мотивът на печалбата, и стремежът да получиш всичко, което можеш, докато още можеш.

Като обърне глава наляво, Заека вижда над раменете, стълпили се около тялото му като зелени памукови хълмове, сянката на собственото си сърце върху някакъв рентгенов екран, подобно на тръпнещ бледосив призрак с неясната паяжина на камерната му структура, инжекциите с багрило са го оцветили на змиевидни ивици и издути правоъгълници. Тънкото връхче на катетъра се провира напред с любопитство, породено от пръста на доктор Реймънд върху спусъка, а след това бавно се вие с предпазливи накъсани движения по диагонал надолу по някакъв млечен, изпъстрен с петънца коридор, река или някакво пипало вътре в него с животинска, променлива форма, докато катетърът е черен и категоричен, с твърд връх като огнестрелно оръжие. Хари гледа, за да види дали сърцето му ще се задави и ще се опита да повърне нашественика. Като пръст в гърлото, мисли си той, и усеща пристъп на гадене, но заедно с него и безпристрастието на летец изпитател при тази картина на екрана, бледна и трудна за разчитане като снимана отвисоко карта, и съвещаващите се гласове около него.

— Вече стигнахме — прошепва доктор Брайт, сякаш да не събуди някой. — Това е твоето ЛАР, лявото ти артериално разклонение. Създателят на вдовици, така го наричат. Със сигурност най-честото място за поражения. Виждате ли колко са стенозирали тези стени? Колко са удебелени от отлагания? Тези малки слепени точки — това е плака. Бих казал, че луминалното стеснение е почти осемдесет и пет процента.

— От бисквитките „Райс Криспис“ — опитва се да каже Заека, но устата му е твърде пресъхнала, гласът му прекъсва. Искаше само да потвърди, че вижда всичко това, вижда сплетената си мъглява същност, изложена като диаграма, вижда престъпната плака като оризова бисквита под рентген. Кимва леко, чувства се дори по-плах, отколкото когато го подстригват или изследват простатата му. Ако кимне прекалено силно, току-виж сърцето му започне да се дави. Чуди се дали усещането за доктор Реймънд вътре в него е като да раждаш бебе? Как го изтърпяват жените в продължение на девет месеца? Да не говорим за чукането преди това. Възможно ли е наистина да им харесва? Или на обратните, да ги чукат? Това е нещо, което всъщност никога не се обсъжда даже в шоуто на Опра.

— Сега идва сложното — едва-едва шепне доктор Брайт като голф коментатор в микрофон преди някой съдбовен удар. Хари усеща, а после и вижда на екрана как сърцето му започва да бие по-бързо, да се извива сякаш иска да избяга, да се извива с онова конвулсивно спираловидно движение, което доктор Олман във Флорида бе демонстрирал с юмрука си; призрачният юмрук се сърди, отново и отново, седемдесет пъти в минута. Тази ярост е неговият живот, неговата душа, духът над материята, електричеството над мускула. Механично прецизната тъмна сянка на катетъра е червеят на смъртта вътре в него. Безбожната технология се сношава с пулсиращите влажни отверстия, които сме наследили от сепията, безгръбначната морска путка. Отново усеща онзи лек пристъп на гадене. Възможно ли е да повърне? Това би разтърсило и блокирало работата, ще притесни съсредоточените зелени хълмове, под които е погребан. Не бива. Трябва да лежи неподвижно.

Той вижда на екрана как зад любопитното връхче един сегмент от червея се удебелява и издува, притискайки бледите оризови бисквити срещу очертанията на мъглявата надиплена река, спускаща се надолу в сърцето му, и остава издут, притискащ, изпълнен; бяха му обяснили, че ако ЛАР не е развило колатерални артерии, потопът от кръв ще спре и ще започне нов сърдечен удар, на самия екран. И свършваш.