Джон Апдайк - Заека се укроти

— Укроти се, след като ви се обадих. Каза: „Обади ли им се? Не мога да повярвам. Обадила си се на родителите ми?“. Като че ли беше твърде смаян, че да продължава да беснее. Все повтаряше, че това е краят и колко съжалява за всичко. Не мога да го разбера. — Тя прави гримаса и леко отблъсква Джуди от тялото си. Загръща се по-плътно с халата, потръпвайки. За миг сякаш всеки е забравил репликите си. В критични ситуации инстинктивно се появява нещо, което омаловажава, което се опитва да смали немаловажното събитие и да го върне обратно към нормалното положение. — Бих пийнала чаша кафе — казва Пру.

Дженис пита:

— Не е ли по-добре първо да се качим горе при Нелсън?

Тази идея се харесва на Джуди и тя ги повежда нагоре. Следвайки млечнобелите й голи ходила по стъпалата, Хари се чувства виновен, че внучката му носи омалели пижами, докато всичките им познати от Флорида имат панталони с различен цвят за всеки ден от седмицата и по двайсет спортни сака, висящи в найлоновите торби от химическото чистене. Къщата, която помни от онези далечни дни, когато Спрингърови бяха по-млади, отколкото е той сега, му се струва доста жалко обзаведена, с останки от някогашните дни, включително очуканото старо кафяво кресло, което някога беше тронът на Фред Спрингър, заедно с безличните по-нови предмети от магазина на Шехнер, или от някое от мърлявите магазинчета за мебели, които никнат по магистралите, водещи към града, сред паркингите и закусвалните. Стълбите още са покрити с изтънялата турска пътека, която Спрингърови бяха опънали със скоби преди четирийсет години. Къщата бе прехвърлена на Нелсън и Пру на няколко етапа и те така и не я бяха възприели като своя собствена. Опитваш се да направиш нещо хубаво за децата си, да им предложиш по-гладък път в живота, нещо, което да смекчава ударите; а след това се оказва, че това е било грешка, че подронва устоите им. Това не беше къща за млада двойка.

Запалените лампи придават на къщата някаква припряна, нагорещена атмосфера. Качват се по стълбите, първо Джуди, после Хари, Дженис и Пру, която може би вече съжалява, че им се е обадила, и сега вероятно предпочита да лекува лицето си и да планира следващия си ход насаме. Нелсън ги посреща в коридора с Рой на ръце.

— О — казва той, като вижда баща си. — Големият шеф е тук.

— Не си го изкарвай на мен — казва му Хари: — Предпочитам да съм си вкъщи, в леглото.

— Не беше моя идеята да ви се обадят.

— Но твоя беше идеята да пребиеш жена си и да изкараш акъла на децата си, и въобще да се държиш като лайно. — Хари тършува из страничния джоб на панталоните си, за да се убеди, че малкото шишенце с хапчета за сърце е там. Нелсън се опитва да го раздава хладнокръвно, все още облечен с черните панталони и бялата риза, с които е бил в града, с детето в ръце, но оредяващата му коса стърчи нагоре, а очите му, в суровата светлина на коридора, са безумни, изпълнени с отразени искри, като онзи път пред горящата къща на Виста Кресънт, номер 26. Въпреки ярката светлина ирисите му са разширени и лъскавочерни и той потреперва, отделни тръпки, сякаш нощта е леденостудена. Изглежда още по-слаб, отколкото във Флорида, със същия неприятен, сякаш възпален нос над малкото идиотско петно на мустаците. И пак тази обеца.

— Кой си ти, че да обикаляш и да решаваш кой се държи като лайно? — пита той Хари и добавя: — Здрасти, мамо. Добре дошла у дома.

— Нелсън, така просто не може.

— Дай да взема Рой — казва Пру с хладен неутрален глас, и се промъква покрай възрастните Енгстръмови, и без да поглежда съпруга си в лицето, дръпва съненото дете от него. Несъзнателно изпъшква от тежестта му. Лампата в коридора със стъклен абажур във формата на бонбониера украсява главата й с корона от сияние, когато минава под нея към стаята на Рой, която някога бе детската стая на Нелсън. В онези дни Заека лежеше буден и слушаше как Мелани се промъква по коридора от малката стая в предната част на къщата с манекена за рокли. Сега била станала гастроентеролог. Под грубата светлина, падаща отгоре, пребледнялото лице на Нелсън разкрива поразителна мъка и враждебна напереност, а това на Дженис е някак мрачно и объркано, обърнато навътре към сенките на собственото й съзнание. Склонността й да се чувства объркана винаги е плашела Хари. Осъзнава, че все пак той ръководи положението. Малката Джуди гледа светнала към него, възбудена от факта, че е будна и свидетел на тези отношения между възрастните.

— Не можем просто да стоим в коридора — казва той. — Какво ще кажете за голямата спалня?