Джон Апдайк - Заека се укроти

Хари глътва хапче нитроглицерин и заявява укорително на Дженис:

— Лекарите казват, че трябва да избягвам вълненията.

— Не аз те събудих в два през нощта, а снаха ти.

— Да, защото скъпоценният ти син е почнал да я бие.

— Според нея — заявява Дженис. — Още не сме чули версията на Нелсън по въпроса.

Долната част на езика му гори.

— Какво те кара да мислиш, че той има версия? Какво искаш да кажеш, да не смяташ, че лъже? Защо ще лъже? Защо ще ни звъни в два през нощта, за да ни лъже?

— Има си план, както се казва. Нелсън беше изгодна партия за нея, когато забременя, но сега, когато има малък проблем, вече не е чак толкова добра партия, и ако смята да се сдобие с друг мъж, трябва да действа бързо, защото хубостта й няма да трае вечно.

Той се разсмива от възхищение.

— Всичко си изчислила. — Дискретно, далечно, анусът му изтръпва от хапчето. — Наистина изглежда добре, а? Все още.

— За някои мъже, вероятно. За онези, които нямат нищо против високи грубовати жени. Това, дето никога не ми е харесвало у нея обаче, е, че кара Нелсън да изглежда нисък.

— Той си е нисък — казва Хари. — Убий ме защо. Родителите ми и двамата бяха високи. Всички от семейството ми винаги са били високи.

Дженис обмисля мълчаливо вината си за ниския ръст на Нелсън.

Има няколко маршрута до Маунт Джъдж през Брюър, но в тази нощ, с почти безлюдните улици и премигващите в жълто светофари, той избира най-прекия, направо през моста Рънинг Хорс, който някога двамата с Джил бяха прекосили в лунната светлина, но не толкова късно, колкото сега, направо нагоре по Уайзър, покрай сградата на ъгъла, която някога приютяваше заведението „При Джимбо“ преди проблемите с полицията най-после да предизвикат затварянето му, а сега е боядисана в пастелни цветове и е префасонирана в офиси за адвокати юпита и финансови съветници, покрай „Погребални Директори Шюнбаум“, с тяхната величествена сграда от бели тухли отляво и ваксаджийския салон, където се продават нюйоркски вестници и горещи печени фъстъци, най-добрите фъстъци в града през всичките тези години, откакто бе хлапе горе-долу на възрастта на Джуди сега. Тогава представата му за забавление беше в събота сутрин да се повози на трамвая около планината и да слезе в центъра на Брюър, и да си купи пликче фъстъци за десет цента, все още топли от фурната, и да се разхожда, да ги чупи и да пуска шушулките по земята, в краката му, по тротоарите на площад „Уайзър“. Веднъж един стар просяк му бе направил забележка, че прави боклук; навремето даже просяците имаха гражданско съзнание. Сега старият градски център е призрачен, кух, облян в лунни цветове. Затворен е за автомобили при Пета улица, където малката горичка, засадена от градостроителите от Атланта, за да направят пешеходен търговски център, се извисява с призрачни клонове под ярките сини светлини, инсталирани срещу грабежите, секса и сделките с наркотици под тези дървета, които стават все по-високи с всяка изминала година и правят центъра все по-мрачен. Заека завива наляво по Пета, покрай пощата и „Странноприемница Рамада“, която навремето беше хотел „Бен Франклин“ с внушителната си бална зала, което винаги го кара да се сеща за Мери-Ан и за кринолина й, и за уханието между краката й, и още по-нататък към Айзенхауер авеню, над номер 1204, където Дженис бе намерила убежище с Чарли в онези времена, и прави широк завой надясно, нагоре през испанския квартал, който навремето беше немски работнически квартал. Прекосява улиците Уинтър, Спринг и Съмър с ослепителните им светлини и някоя, и друга движеща се сянка — испанци, излезли да правят някакви далавери, нощта все още е хладна и изметът на града не е излязъл по улиците. Към Локъст булевард и покрай предната фасада на брюърската гимназия има някакъв паметник от годините на Депресията, построен през 1933 година, когато е роден Хари, и вероятно ще го надживее, с надпис на латински, възпяващ всеобщото благо. Сякаш е издигнат от комунистите, през трийсетте цялата държава беше като комунистическа, хората не бяха такива егоисти тогава. Градът, построен от бледожълти тухли и гранитни ъглови камъни, се е вкопчил в зеленеещия се планински склон като някакво страховито привидение.

— Какво мислиш, че искаше да каже — пита той Дженис — „полудял“? Колко може да полудееш от кокаин?

— Дорис Кауфман, тоест Еберхарт, има някакъв зет, чийто доведен син от първия брак на жена му трябвало да ходи в някакъв център за детоксикация, някъде в центъра на щата. Бил развил параноя и мислел, че Хитлер е още жив и че е пуснал агенти навсякъде, за да хванат точно него. Той бил евреин.