Джон Апдайк - Заека се укроти

— Не могат ли съседите да помогнат?

Ново драскане, нови хлипания. Заека прави на Дженис онзи жест „Режи“, дето го дават по телевизията — пръст, прекаран по гърлото — и става от леглото. Миризмата на старото му тяло се надига към него, когато стъпва с босите си крака върху килима, дъх на застояло месо, застояло сирене. Спалнята им в къщата от пясъчник е с бледобежов мокет марка Антрон; цялата къща е застлана с гладък мокет, който му се струваше уютен и модерен, когато го поръчаха, но през десетте години, откакто живеят тук, някои участъци — от вътрешната страна на входната врата, в коридора пред вратата на килера долу, в спалнята, от двете страни на леглото — са се замърсили от обувките и пот от стъпалата и са станали сивкави на цвят, който никакъв препарат за килими не можеше да отстрани, голям мръсен отпечатък, оставен от живота им. Килимите на шарки, каквито имаха хората, когато беше момче — ъгловати цветя и гроздове и лабиринти, които следваше с поглед, докато не се почувстваше изгубен като в джунгла — някак поглъщаха мръсотията, и домакините по Джексън Роуд я изтупваха точно по това време на годината върху просторите в задните си дворове, предизвиквайки малки въртящи се облачета в хладния априлски въздух, които изчезваха във всеобщата прах. Взима чисто бельо и чорапи от скрина и след това се замисля как да се облече за щурма. Официално или като за бойна готовност? Мислите на Хари се плъзгат като сърфист по тласъците на сърцето му.

— Здравей, миличка — казва Дженис с друг глас, висок и ласкав, като на баба. — Не се плаши. Ние всички те обичаме. Татко те обича, да, обича те, много. Дядо и аз идваме веднага. Сега трябва да ни оставиш да се облечем, за да можем да дойдем. Ще отнеме само двайсет минути, миличка. Ще побързаме, да. Ти бъди послушна дотогава и прави всичко, което мама ти казва. — Тя затваря и се втренчва в Хари изпод редкия си разчорлен бретон.

— Боже мой — казва тя. — Ударил Пру по лицето и е изпочупил всичко в банята, защото искал да намери някакъв кокаин, дето мислел, че е скрил там.

— Все иска, иска — казва Заека.

— Казал й, че всички крадем от него.

— Ха! — казва Заека, намеквайки, че е точно обратното.

Дженис казва:

— Как може да се смееш, когато става въпрос за собствения ти син?

Коя е тази жена, тази дребна, костелива като орех жена, че да го порицава? И въпреки това се чувства порицан. Не отговаря, а вместо това казва с премерен, зрял тон:

— Е, вероятно е за добро, че това най-после избива, стига всички да оцелеем. Поне излиза наяве.

Тя облича нещо, което никога не носи денем тук, на север, розовия си анцуг с бебешко сини ръкави на райета. Той избира от чекмеджето чифт чисти, изгладени памучни панталони и кафеникавата риза, която си облича, когато върши нещо из двора, и най-старото си яке, зелено на едър рипс, с кожени копчета: постига някакъв небрежен вид, като за събота следобед. Откакто се пенсионираха, и двамата обръщат по-голямо внимание на дрехите си, отколкото преди; във Флорида пенсионерите си играят на преобличане всеки ден, сякаш са се превърнали в кукли за собственото си развлечение.

За тази отчаяна среднощна мисия взимат тъмносивата селика, по-солидната кола, която прилича на автомобила на Батман. Дъбовете край притихналите извити улици на Пей Парк тъкмо са напъпили, а кленовете вече изпълват корони, които вече не са червени, а отрупани с прозрачни крехки нови листа. Тук-там по горните етажи на къщите или задните веранди свети нощна лампа, за да прогонва котките и ракуните от гаражите, но единствено уличните лампи се съревновават с луната. Големите подстригани храсти в поддържаните дворове, тисовете и рододендроните сякаш са настръхнали в нощта, като диви животни, уловени в светкавицата на фотоапарат, докато пият вода от някоя локва. Странно е, като си помисли човек, че докато ние спим, тези храсти са будни, издишват кислород, растат; не спят. Звездите не спят, а светят над покривите на къщите и короните на дървета, обсипали свода със студения си прах. Защо ние спим? Към какво се връщаме? Сеща се как плътно го бе обгърнал сънят му. Под определен ъгъл, в периферното му зрение, осветеният асфалт прилича на сняг. Пен Парк се превръща в Уест Брюър и една-две коли все още се движат по бледия пуст Пен булевард, продължение на Уайзър, от едната му страна е паркингът на някакъв супермаркет, а от другата — ниска тухлена редица магазини от трийсетте години, малки тесни магазинчета, които продават копчета и сватбени рокли и сладкиши, и шоколади Зипф, и телевизори Сони и любителски комплекти за макетчета на самолети — все още ги произвеждат, въпреки че хлапетата уж само седят пред телевизора. Самолетите са от онези подмятащи се реактивни модели с широк корпус и черни носове като на панда, а не лъскави машини за убиване като Зеро, Месершмит, Спитфайър и Мустанг. Странно е като си помислиш, че при целия този стремеж към световни войни производителите все още имат разрешението да произвеждат тези миниатюрни модели, поддържайки морала в детските конструктори. Всички магазини спят. На витрината на един цветарски магазин свети виолетова лампа, а на магазина за домашни любимци — бледо осветен аквариум. Колите, паркирани покрай бордюрите, са в цяла гама неземни цветове, вече не червени и сини и бежови, а опушени лунни оттенъци, които не приличат на нищо, което можеш да видиш, или дори да си представиш на дневна светлина.