Джон Апдайк - Заека се укроти

— Може би Дженис трябва да поговори с Нелсън.

— Точно това й казах и аз.

— Ето значи.

— Но кучката не ще. Или поне досега не го е направила, доколкото знам.

— Хубаво нещо — казва Чарли — са тия здравословни храни, обаче е като китайската храна, не те засищат.

— Та каква значи ти беше присъдата?

— Понякога в отношенията между мъж и жена миналото им само пречи. Искаш ли да преслушам старата Джен-Джен, да видя какво мисли по въпроса?

Хари почти не се поколебава, преди да каже:

— Чарли, ако го направиш, ще е супер.

— Господата ще искат ли нещо за десерт?

Дженифър се е материализирала: Обръщайки глава, изненадан от звука на сладко дефектния й глас, Хари вижда само на сантиметри от очите си, че Чарли както обикновено е прав: страхотни гърди, едри и изпълнени със самоненавист като цялата тя. Родителите й явно са вложили много белтъчини, много Чириоз и обогатен с витамини хляб в тези гърди. Опънатата предница на зеления й пуловер се повдига, когато си поема дъх, за да каже:

— Днешният специалитет е торта с извара от нискомаслено козе мляко, с превъзходна заливка от цариградско грозде и сметана.

С все още повдигнати към гърдите на сервитьорката вежди, Заека поглежда към Чарли.

— Какво ще кажеш?

Чарли безпомощно вдига рамене.

— Това си е твоето погребение.

Телефонът звъни ли звъни, като пронизващо студена вода, която нахлува в мъхестите топли извивки на съня му. Сънуваше, че се е сгушил в нещо, че е открил пролука, която му бе точно по мярка. Телефонът е от страната на Дженис; той опипва слепешком през упорито спящото й тяло и с пресъхнало от дишане с отворена уста гърло изграчва:

— Ало? — Будилникът до леглото сякаш има само една стрелка, но накрая успява да различи, че е два и десет. Очаква да чуе някой от онези мъжки гласове и си казва, че когато си лягат, вече трябва да оставят слушалката на телефона на долния етаж отворена. Силното, задушаващо туптене на сърцето му сякаш изпълва тъмната стая до самите й ъгли.

Разтреперан млад женски глас:

— Хари? Пру е. Прости ми, че те будя, но… — Срам и страх препъват гласа й и тя замлъква. Чувства, че се е изложила.

— Да, кажи — насърчава я той тихо.

— Отчаяна съм. Нелсън е полудял. Вече ме удари и се опасявам, че ще започне да бие и децата!

— Така ли? — казва той глупаво. — Нелсън не би направил такова нещо. — Но хората го правят, вестниците непрекъснато пишат такива работи.

— Кой е, за бога? — пита Дженис раздразнено, изтръгната от собствените си сънища. — Кажи им, че нямаш пари. Просто затвори.

Пру хлипа от другата страна на линията:

— … не мога да понасям повече… истински ад е… от години.

— Да, да — казва Хари, като продължава да се чувства глупаво. — Ето ти Дженис — казва той и предава проблема в ръката, измъкваща се непохватно изпод завивките. Това ненадейно надникване в Пру, в нейното горещо, сияйно, нещастно сърце, му се струва непозволено. Запалва нощната лампа, сякаш това ще помогне всичко да се избистри. Бялата обложка на историческата книга, която все още се мъчи да дочете докрай, с изобразения клипер в овал от облак и море, изскача, лъскава под надипления абажур на лампата. Откакто започна да чете книгата в следобеда на миналата Коледа, самата авторка е починала, с което някак е попарила книгата. Въпреки това му се струва, че ще е лоша поличба, ако не я дочете.

— Да — повтаря Дженис в телефона през големи паузи. — Да. Така ли направи наистина? Да. Веднага идваме. Стой далече от него. Защо не отидете в стаята на Джуди и не се заключите отвътре? Мама беше сложила резе на вратата, сигурно още е там.

Гласът на Пру продължава да дращи като киселина, която разяжда тишината на нощта, покоя, който бе царял в стаята десет минути по-рано. Откъслеци от прекъснатия му сън се връщат в съзнанието му. Посещение в някакво очаквано място, в превозно средство, което наподобяваше трамвай, да, наистина беше старовремски трамвай, плътно преплетените тръстикови пръчки на седалките, беше забравил как изглеждат, как миришеха, когато ги напечеше слънцето, и порцелановите скоби, за които се хващаш, порцелановите бутони, които натискаш, прашните телени решетки на прозорците, през които влизаше въздухът, и светлината, които падаха върху старомодните сламени шапки на жените с хартиени цветя, всички тръгнали към някакво весело място, увеселителен парк, панаир? Кой ли беше с него? Имаше някой с него, момичето, с което бе излязъл, на седалката до него, но не можеше да си спомни лицето й. Тунелът на любовта. Трамваят се бе превърнал в нещо, понесло ги, понесло него, в уютен тунел от любов. Беше му съвсем по мярка.