— Ама какъв човек сте? — продума отчаян Орозмат и се полюшна на седлото. — Да имах аз крак, а не ей този пън, мигар вас щях да моля? Най-добре сам, както по-рано, щях да нахвърлям чувалите в бричката и да подкарам конете… Знам, че това не е женска работа, но отгде да ги взема мъжете?… Та затуй решихме да предумаме войнишките жени. Вие забранявате на снаха си, а пък нас началството ни кастри с какви ли не думи… На войниците им трябва хляб, а пък ние проваляме плана. Как така, на какво прилича това?
Аз се приближих, като влачех по земята камшика, а когато бригадирът ме забеляза, зарадва се извънредно много — осени го, изглежда, някаква мисъл.
— Щом толкоз се страхувате за снаха си, ето девер й — радостно ме посочи той, — никому няма да разреши да се приближи до нея. В това може да не се съмнявате! Сеит е юнак. Тези момчурляци са наши печеловници — сал те ни отървават.
Мама не остави бригадира да се доизкаже.
— Ох, на какво приличаш, скитнико такъв! — занарежда тя. Я главата ти, цял си обрасъл… Ама и баща ти си го бива, не може да намери време да обръсне на сина си главата…
— Е, добре тогаз, нека синчето ви се поглези днес при старите — умело подхвана Орозмат в същия тон. — Сеит, остани днес в къщи, нахрани конете, а утре от сутринта ще дадем бричка на Джамиля; заедно ще работите. Само че внимавай, отговаряш за нея! А пък вие не се безпокойте, байбиче. Сеит няма да остави да я обидят. И щом се нареди тъй, ще пратя с тях Данияр. Вие го познавате: един такъв безобиден… онзи, дето се върна наскоро от фронта. Та тримата ще карат на гарата жито. Кой тогаз ще посмее да пипне снаха ви? Нали тъй, Сеит? Ти как мислиш, искаме Джамиля да кара бричка, а пък майка ти не се съгласява, предумай я ти.
Мен ме поласка похвалата на бригадира и туй, че се съветва с мен като с възрастен. И при това веднага си представих колко хубаво ще бъде да ходя с Джамиля на гарата. И като си придадох сериозен вид, казах на майка си:
— Нищо няма да й стане, какво, да не би вълци да я изядат?
И като истински ездач плюх деловито през зъби и повлякох подире си камшика, като поклащах важно рамене.
— Гледай ти! — учуди се мама и като че се зарадва, но начаса сърдито подвикна: — Ще ти кажа аз на теб едни вълци! Ти пък отде знаеш, ама че умник!
— Че кой друг ще знае, ако не той, нали е джигит на две семейства, можете да се гордеете! — застъпи се за мен Орозмат, като боязливо поглеждаше към мама: да не би пак да се заопъва.
Но мама не му възрази, само някак изведнъж помръкна и рече с тежка въздишка:
— Какъв ти джигит, дете е още, ама на, ден и нощ работи… А пък нашите ненагледни джигити бог знае де са! Опустяха ни дворищата като някой изоставен стан.
Бях се отдалечил и не чух какво още каза мама. Вървешката шибнах с камшика единия ъгъл на къщата така, че се вдигна прах, и дори без да отвърна на усмивката на сестричката си, която, потупвайки с ръчички, лепеше в двора тезеци, важно минах под навеса. Тук приклекнах и без да бързам, измих ръце, като си поливах от каната. Когато след това влязох в стаята, изпих чашка кисело мляко, а втора занесох на перваза на прозореца и се заех да дробя в нея хляб.
Мама и Орозмат бяха все още на двора. Само че вече не спореха, а спокойно, тихо разговаряха. Говореха сигурно за братята ми. Мама току бършеше подпухналите си очи с ръкава на роклята и кимайки замислено с глава в отговор на думите на Орозмат, който, изглежда, я утешаваше, гледаше със замъглен поглед нейде далеч-далеч, над дърветата, сякаш се надяваше там да види синовете си.
Под влияние на скръбта си мама, изглежда, се бе съгласила с предложението на бригадира. А той, доволен, че е постигнал своето, шибна коня с камшика и с бърз тръс излезе от двора.
Тогава нито мама, нито аз, разбира се, подозирахме как ще свърши всичко туй.
Не се и съмнявах, че Джамиля ще се справи с бричка с два коня. Тя познаваше конете, защото беше дъщеря на коняря от планинския аил Бакаир. И нашият Садък беше коняр. Казваха, че една пролет в надбягванията не могъл да настигне Джамиля. Кой знае дали е вярно, но разправяха, че след туй оскърбеният Садък я отвлякъл. Впрочем други твърдяха, че двамата се оженили по любов. Но както и да е. Заедно живяха само четири месеца. После започна войната и Садък го взеха в армията.
Не знам как да се обясни, но може би защото Джамиля от детинство се бе занимавала покрай баща си с коне — тя му беше едничка, и за дъщеря, и за син, — в характера й се проявяваха някои мъжки черти, нещо рязко, понякога дори възгрубо. А и работеше енергично, като мъж. Спогаждаше се със съседките, но ако я засегнеха несправедливо, никому не отстъпваше в ругатните, а случваше се и за плитките да дръпне някои. Съседките неведнъж са идвали да се оплакват:
Читать дальше