Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Хайде, тръгвай — забързах аз и шибнах конете. Този ден, както ми бе заръчал бригадирът, реших да дочакам баща си, за да ми обръсне главата, а през това време се заех да напиша отговор на Садъковото писмо. И за тия неща си имахме свой ред: братята ми пишеха писма до баща ми, раздавачът на аила ги даваше на майка ми, а пък мое задължение беше да чета писмата и да отговарям. Още преди да започна да чета, аз знаех вече какво пише Садък. Всичките му писма си приличаха като агнетата в едно стадо. Садък винаги започваше с думите: „Послание за здраве“ и сетне съобщаваше неизменно: „Изпращам това писмо по пощата на моите роднини в благоуханния цветущ Талас, на премного обичния ми, скъп баща Джолчубай…“ После идваше майка ми, сетне неговата майка, а след това всички ние в строг ред. После следваха неизменните въпроси за здравето и благополучието на аксакалите на рода, на близките роднини и чак в края на писмото, като че набързо, Садък добавяше: „Изпращам поздрави и на жена си Джамиля…“

Разбира се, когато бащата и майката са живи, когато в аила са живи и здрави аксакалите и близките роднини, е просто неудобно, дори неприлично да се назовава първо жената, а още повече — да се пишат писма направо до нея. Тъй смята не само Садък, но и всеки уважаващ себе си мъж. Пък и нямаше какво да се разсъждава, такива бяха разбиранията в аила и те не само не подлежаха на обсъждане, но ние просто не се и замисляхме, пък и не ни бе до това. Защото всяко писмо бе желано, радостно събитие.

Мама ме караше по няколко пъти да препрочитам писмото, после с набожно умиление го вземаше в напуканите си ръце и държеше листа тъй несръчно, сякаш бе птица, която всеки момент може да хвръкне. Накрая сгъваше писмото на триъгълник, като движеше с усилие загубилите сръчността си пръсти.

— Да-а, скъпи мои, като талисман ще пазим вашите писма! — нареждаше тя с треперлив от сълзи глас. — Ето че пита как са там баща му, майка му, роднините… Че къде ще се денем, ние сме си у дома, в аила. А на вас какво ли ви е? Само една думица драснете, жив съм и толкоз, на нас повече и не ни трябва…

Мама още дълго гледаше триъгълника, после го скриваше в кожената торбичка, дето се пазеха всичките писма, и я заключваше в сандъка.

Ако през това време Джамиля се случеше в къщи, даваха й на нея да прочете писмото. Всеки път, когато вземаше в ръце триъгълника, забелязвах как цяла пламваше. Тя четеше на ум, жадно, бързо плъзгайки очи по редовете. Но колкото повече наближаваше краят, толкова по-ниско се отпускаха раменете й и огънят на бузите й бавно угасваше. Тя мръщеше упорито вежди и без да дочете последните редове, подаваше на майка ми писмото с такова студено равнодушие, сякаш й връщаше нещо, което бе вземала назаем.

Мама, изглежда, посвоему разбираше настроението на снаха си и се стараеше да я ободри.

— Ти какво? — казваше тя, като заключваше сандъка. — Вместо да се радваш, посърна цяла. Да не би само ти да имаш мъж войник? Не си само ти в беда — неволята е народна, с народа и ти търпи. Мислиш, че има и такива ли, дето не им е мъчно и не тъгуват по мъжете си… Тъгувай, но не го показвай, скрий го в себе си!

Джамиля мълчеше. Но упоритият й тъжен поглед сякаш казваше: „Вие нищо не разбирате, майко!“

Писмото на Садък и този път бе дошло от Саратов. Той лежеше там в болницата. Садък пишеше, че ако е рекъл бог, наесен ще се върне у дома заради раняването. Това ни беше съобщил и по-рано и всички се радвахме, че скоро ще го видим.

Все пак аз не останах този ден в къщи, а отидох на хармана. Обикновено там нощувах. Отвеждах конете на люцерната и там ги спъвах. Председателят не даваше да пасем добитък в люцерната, но за да ми бъдат конете в добро състояние, аз нарушавах забраната. Знаех едно прикътано местенце в падината и при туй нощем никой нищо не можеше да забележи, но този път, когато разпрегнах конете и ги поведох, се оказа, че друг някой вече е пуснал в люцерната четири коня. Това ме възмути. Нали бях стопанин на бричка с два коня и това ми даваше право да се възмущавам. Без да му мисля, реших да изпъдя чуждите коне по-далеч, за да дам урок на безсрамника, вмъкнал се в моите владения. Но изведнъж познах двата коня на Данияр, същият, за когото през деня говори бригадирът. Спомних си, че от утре ще караме заедно зърно на гарата и оставих конете му на мира, а пък аз се върнах на хармана.

Излезе, че и Данияр беше там. Току-що беше смазал колелата на бричката си и сега завинтваше гайките на осите.

— Данике, твоите коне ли са в падината? — попитах.