Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Аз се държах, но чувствувах как предателски започват да горят ушите ми и от обида в очите ми се появяват сълзи. А Джамиля, моята джене, не разбираше. Едва сдържайки смеха си, тя си придаваше сериозен вид.

— А вие мислехте, че джене се търкалят по пътя? — наперено казваше тя на момците. — По вас може и да се търкалят, а по нас — не! Да си вървим оттук, кайни мой, зарежи ги! — И като кършеше стан пред тях, Джамиля гордо вирваше глава, предизвикателно мръдваше рамене и отминаваше с мен, мълчаливо усмихната.

И досада, и радост четях в тази усмивка. Може би Джамиля си мислеше тогава: „Ех ти, глупавичкият ми! Само ако поискам, кой ще ме удържи? Всички в къщи да следите — пак няма да ме опазите!“ В такива случаи аз виновно мълчах. Да, аз ревнувах Джамиля, боготворях я, гордеех се, че ми е джене, гордеех се с красотата й, с независимия й волен характер. Ние с нея бяхме най-задушевни приятели и нищо не скривахме един от друг.

През онези дни в аила имаше малко мъже. Някои момци използуваха това и се държаха с жените нахално и пренебрежително: че какво ще се церемоним с тях, само дай знак — и всяка ще ти дойде!

Веднъж по сенокос Джамиля взе да я задиря Осмон, наш далечен роднина. И той бе от онези, които смятаха, че ни една жена няма да им устои. Джамиля отблъсна неприязнено ръката му и се изправи до копата сено, дето си почиваше на сянка.

— Махай се! — каза тя с притаена болка в гласа и се извърна. — Макар че… какво ли друго може да чака от вас човек, жребци такива!

Излегнат под копата, Осмон презрително изкриви влажни устни.

— За котката вони онова месо, дето е окачено високо на пръчката… Какво се превземаш, на теб самата ти се иска до смърт, ама вириш нос…

Джамиля се обърна рязко.

— Може и да ми се иска. Но късметът ни е такъв, а пък ти, глупако, не смееш. Сто години да съм войнишка жена, пак такива като тебе няма да искам дори да заплюя: противно ще ми е. Да не беше войната, щяхме да видим кой ще седне да разговаря с теб!

— Ами нали и аз това казвам! Война е, затуй си пощръкляла без камшика на мъжа си! — Осмон се ухили. — Ех, да беше моя жена, друга песен щеше да запееш.

Джамиля понечи да се нахвърли, да каже нещо, но замълча: разбра, че не си струва да се захваща. Изгледа го с дълъг, изпълнен с ненавист поглед. После плю с отвращение, вдигна от земята вилата и се отдалечи.

Аз стоях на колата зад копата. Щом ме видя, Джамиля свърна рязко встрани. Разбра в какво състояние бях. Имах чувството, че не нея, а мен бяха оскърбили, че мен именно бяха опозорили. С болка на душата я упреквах:

— Защо се захващаш с такива, защо говориш с тях?

До вечерта Джамиля ходи мрачна и намръщена, не ми продума нито дума и не се смееше както преди. Когато подкарвах към нея колата, Джамиля, за да не ми даде възможност да заговоря за страшната обида, която таеше в себе си, със сила забиваше вилата в копата, повдигаше я цялата и я понасяше пред себе си, скрила лице зад нея. После мяташе сеното със замах и тозчас се втурваше към друга копа. Колата бързо се пълнеше. Докато се отдалечавах, обръщах се и виждах как Джамиля стои минута-две обронила глава, опряна на вилата, и мисли за нещо, сетне се сепва и отново се залавя за работа.

Когато натоварихме последната кола, Джамиля, забравила сякаш всичко на света, дълго гледа залеза. Там, отвъд реката, нейде на края на казахската степ, пламтеше като горяща пещ потъналото в него вечерно слънце. То бавно преваляше зад хоризонта, като обагряше със сиянието си пухкавите облачета по небето и хвърляше последни отблясъци върху лилавата степ, забулена вече по низините със синевата на ранния здрач. Джамиля гледаше залеза с такъв тих възторг, сякаш й се бе явило някакво приказно видение. Лицето й светеше от нежност, по детски меко се усмихваха полуотворените й устни. И в този момент, сякаш отвръщайки на неизказаните упреци, които още бяха на езика ми, Джамиля се обърна и заговори тихо, като че продължаваме някакъв разговор:

— А ти не мисли за него, кичине бала, зарежи го! Мигар това е човек!… — Джамиля млъкна, изпращайки с очи угасващия край на слънцето, и като въздъхна, продължи замислено: — Такива като Осмон отде могат да знаят какво му е на душата на човек? Никой не знае това… А може и да няма такива мъже по света…

Докато обръщах конете, Джамиля бе успяла вече да изтича при жените, които работеха встрани от нас, и до мен стигнаха високите им весели гласове. Трудно е да се каже какво бе станало с нея — може би й бе олекнало, докато гледаше залеза, може би се развесели от това, че бе работила добре. Аз седях на колата, върху високата копа сено, и гледах Джамиля. Тя смъкна от главата си бялата забрадка и хукна след една своя дружка из потъналата в сянка окосена ливада, широко разперила ръце. Полата на роклята й се развяваше от вятъра. И тъгата ми веднага отлетя: „Струва ли си да мисля за брътвежите на Осмон!“