Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Баща ми, стар дърводелец, щом се развиделеше, прочиташе сутрешната си молитва и отиваше в стопанския двор, в работилницата. Връщаше се чак късно вечерта.

В къщи оставаха майка ми и сестричката ми.

В съседния двор или, както го казват, в аила — в Малката къща, живеят наши близки роднини. Прадедите или прапрадедите ни са били братя, но аз ги наричам близки, защото живеехме като едно семейство. Така е било още от времето на чергаруването, когато дедите ни заедно са правили стан, заедно пасли добитъка. Този обичай запазихме и ние. Когато започна в аила колективизацията, бащите ни построиха къщи една до друга. Пък и не само ние, а и цялата Аралска улица, която се е простряла надлъж по аила в междуречието, са все наши сродници, всички сме от един род.

Наскоро след колективизацията умря стопанинът от Малката къща. Жена му остана с двама невръстни сина. По стар обичай, който тогаз още спазваха в аила, не биваше да се изоставя вдовицата със синовете й и нашите съплеменници я омъжиха за баща ми. Задължаваше го да стори това и дългът пред духовете на предците: той се падаше най-близък роднина на покойника.

Така се появи второто ни семейство. Малката къща се смяташе самостоятелно стопанство: със своя земя, свой добитък, но всъщност живеехме заедно.

И Малката къща изпрати в армията двама сина. По-големият, Садък, замина наскоро след като се ожени. От тях и ние получавахме писма, макар много нарядко.

В малката къща остана майката, която аз наричах кичиапа — по-млада майка, и снаха й — жената на Садък. Те двете от сутрин до вечер работеха в колхоза. Моята по-млада майка, добра, сговорчива, безобидна жена, не изоставаше в работата от младите, все едно дали трябваше да се копае арък, или да се полива — с една дума, тя здраво държеше в ръце мотиката. И сякаш за награда съдбата й изпрати работлива снаха. Джамиля беше също като свекърва си, неуморна, чевръста, само по характер малко особена.

Аз много обичах Джамиля. И тя ме обичаше. Бяхме големи приятели, но не смеехме да се наричаме един друг по име. Ако бяхме от различни семейства, аз, разбира се, щях да я наричам Джамиля. Но аз й виках джене като жена на по-голям мой брат, а пък тя ми казваше кичине бала — малко момче, макар че аз съвсем не бях малък и разликата в годините ни съвсем не бе голяма. Но такъв е редът в аилите: снахата нарича по-малките братя на мъжа си кичине бала или мой кайни.

С домакинството на двете къщи се занимаваше майка ми. Помагаше й моята сестричка, смешно момиченце със заплетени с конци плитчици. Никога няма да забравя как усърдно работеше тя в онези трудни дни. Тя именно пасеше отвъд зеленчуковите градини агнетата и телетата на двете къщи, тя събираше тор и съчки, та в къщи винаги да има нещо за горене. Тя именно, моята чипоноса сестричка, разведряваше самотата на майка ми, като я отвличаше от мрачните й мисли за синовете, изчезнали без вест.

Голямото ни семейство дължеше сговора в къщи и заможността си на майка ми. Тя беше пълновластна стопанка на двете къщи, пазителка на семейното огнище. Още съвсем младичка влязла в семейството на нашите деди-чергари, тя свято тачеше паметта им и управляваше най-справедливо двете къщи. В аила я слушаха като най-почтена, съвестна, мъдра и опитна стопанка. С всичко в къщи се разпореждаше майка ни. Откровено казано, жителите на аила не признаваха баща ми за глава на семейството. Неведнъж ми се е случвало да чувам как по някакъв повод хората казваха: „Е-е, ти по-добре не ходи при устака — така по нас наричаха почтително майсторите, — той си знае само теслата. У тях майката върти всичко — та при нея върви, тъй ще е по-добре…“

Трябва да кажа, че въпреки младостта си аз честичко се намесвах в домашните работи. Това бе възможно само защото големите ми братя бяха отишли на война. И затова мен по-често на шега, а понякога и сериозно ме наричаха джигит на двете семейства, защитник и печеловник. Аз се гордеех с това и чувството на отговорност не ме напускаше. При това майка ми поощряваше моята самостоятелност. Искаше й се да стана въртокъщник, отракан и пресметлив, да не бъда като баща си, който по цял ден мълчаливо дялка и стърже.

Та ето аз спрях бричката до къщата, на сянка под върбата, охлабих ремъците и когато тръгнах към портата, видях в двора нашия бригадир Орозмат. Той седеше на коня както винаги с привързана към седлото патерица. До него бе застанала мама. Те спореха за нещо. Когато се приближих, чух маминия глас:

— Няма да го бъде! Имай страх от бога, де се е видяло жена да кара чували с бричка? Не, драги, остави снаха ми на мира, нека си работи, както си е работила досега. И без това не виждам бял ден: я ти опитай да сколасаш с две къщи! Хубаво, че дъщерята поотрасна. Неделя вече ще стане как не мога да се изправя, кръст ме боли, сякаш съм тепала плъст, а пък царевицата изсъхва — вода чака! — възбудено говореше тя и току пъхаше края на яшмака под яката на роклята си. Обикновено правеше тъй, когато се ядосваше.