Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Бекташ се разсмя.

— Какво се правиш на важен? Отдавна трябваше така. Погали се, погали се, че после няма кога.

Седнахме да вечеряме на тревата край фургона. Хлябът пареше, току-що изваден. Жанболот разчупи питките и каза:

— Вземи, бабо!

Благослових хляба, отхапах залък, усетих познатия мирис на комбайнерски ръце. Дъхаше на бензин, на желязо, слама и зряло зърно. Да, да, също както тогава! Преглътнах залъка заедно със сълзите си и си рекох: „Хлябът с безсмъртен, чуваш ли, Касим, сине мой! И животът е безсмъртен, и трудът е безсмъртен!“

Комбайнерите не ме пуснаха да си ходя. Вие сте ни, казват, гостенка, останете да нощувате на полето. Постлаха ми върху сламата. Гледах аз тази нощ небето и ми се струваше, че Млечният път е посипан с прясна златиста слама, разпилени зърна и плява от овършаното жито. И в тази звездна вис през Кумовата слама като далечна песен се носи ешелон, заглъхва тракането на колелата. Аз заспивах с това замиращо потракване и мислех, че днес на света се е родил нов земеделец. Дано дълго да живее той, дано има толкова жито, колкото са звездите на небето!

А на разсъмване станах и за да не преча на момчетата, си тръгнах.

Отдавна не бях виждала такова величествено зазоряване над планините. Отдавна не бях чувала чучулигата да пее така. Тя се стрелкаше все по-нагоре и по-нагоре в просветващото небе, увисна там като малка сива топчица и подобно на човешко сърце все потрепваше, пърхаше и не спираше да лее песента си над цялата степ. „Виж, нашата чучулига запя!“ — казваше ми някога Суванкул. Чудесно, имахме си дори наша чучулига. А ти си безсмъртна, чучулига моя!

О, свещено мое поле, сега ти си отдъхваш след жътвата. Не се чува човешки глас, камионите не вдигат прахоляк по пътя, не се виждат комбайните, не са изкарани още стадата по стърнищата. Ти даде на хората своите плодове и сега си почиваш като родилка. Ще си почиваш до есента, до първата оран. Сега сме двама тук — ти и аз, и никой друг. Ти знаеш целия ми живот. Днес е ден за поменуване, днес аз ще се поклоня пред паметта на Суванкул, Касим, Маселбек, Джайнак и Алиман. Дорде съм жива, няма да ги забравя. Ще дойде време, всичко ще разкажа на Жанболот. Ако е надарен с ум и сърце, ще разбере. Ами другите хора по белия свят, с тях как ще е? Имам и на тях да разкажа нещо. Как да стигна до сърцето на всеки човек?

Ей, слънце, грейнало на небето, ти обикаляш земята, разкажи на хората!

Ей, облако дъждовен, излей се над света в светъл порой и с всяка своя капчица им разкажи!

Земя, майко-кърмилнице, ти носиш всички ни на гръдта си, тц храниш целия свят. Разкажи ти, родна земя, разкажи на хората!

— Не, Толгонай, ти им кажи. Ти си Човек. Ти си над всички, най-мъдра си, ти си Човек. Ти им кажи!

— Тръгваш ли си, Толгонай?

— Ами тръгвам си. Ако съм жива, пак ще дойда. Довиждане, поле.

Ето че пак стоя пред тази малка картина в простичка рамка. Утре сутринта трябва да замина за аила и аз гледам картината дълго и внимателно, сякаш тя може да ми даде добро напътствие.

Никога още не съм излагал тази картина на изложби. Нещо повече, когато при мен идват роднини от аила, аз гледам да я притуля. В нея няма нищо срамно, но тя съвсем не е образец на изкуство. Тя е проста, както е проста и земята, изобразена на нея.

В дълбочина на картината — къс есенно, бледо небе. Вятърът гони над далечна планинска верига бързи петнисти облачета. На преден план — червено-кафява степ, обрасла с пелин. И път — черен, неизсъхнал още след неотдавнашните дъждове, гъсто обрасъл със сухи, окършени храсти чий 13. Край разкалян коловоз са се проточили следи от двама пътници. Колкото повече се отдалечават следите, толкова по-слабо личат, а самите пътници сякаш ще направят още крачка — и ще излязат извън рамката. Единият от тях… Впрочем аз малко избързвам.

Това се случи в ранната ми младост. Вече трета година войната продължаваше. По далечните фронтове, някъде към Курск и Орел, се биеха нашите бащи и братя, а ние, тогава още юноши, работехме в колхоза. Тежкият ежедневен селски труд легна на незакрепналите ни рамене. Особено тежко ни беше по жетва. По цели седмици не се връщахме в къщи, дни и нощи оставахме на полето, на хармана или на път за гарата, дето откарвахме зърното.

В един такъв зноен ден, когато сърповете сякаш се бяха нажежили от жетвата, на връщане с празната бричка от гарата реших да свърна към къщи.

До самия брод, на хълма, дето свършва улицата, има два двора, обградени с як кирпичен зид. Около тях се извисяват тополи. Там са нашите къщи. Отколе живеят в съседство двете ни семейства. Аз самият съм от Голямата къща. Имам двама братя, и двамата са по-големи от мен, и двамата са ергени, и двамата заминаха за фронта и отдавна вече няма никаква вест от тях.