Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И животът започна отново. През първите дни снахата на дядо Джоробек кърми Жанболот, а сетне почнах да му давам козе мляко. Доста зор видяхме с него, но защо да говорим за това. С една дума, писано му било да живее и той оживя. И за това благодаря на съдбата. Сега е на дванадесет години. Докторът, дето го лекуваше като мъничък, сега известен в окръга човек, като ме срещне, все пита:

— Как е, бабке, расте ли внучето?

— Слава богу — казвам, — джигит е вече!

Гледа ме той и се усмихва:

— Това е хубаво, направи ти от него човек!

Отдавна ни знае той. Тогава Жанболот беше на годинка и половина. Болнав растеше, ами как. Веднъж настина яко, разболя се не на шега. Гледам, устничките му посинели, очи не отваря и едва-едва диша. Грабнах го и бързо в болницата. Пак нощем се случи, и то през зимата. Прегазих реката през брода. Докторът — един младичък, сигурно наскоро беше завършил. Като ме видя, че треперя от студ и дрехата ми е мокра, уплаши се, замаха с ръце:

— Ама вие ум нямате, кой ви пусна да газите реката? Къде са родителите му?

— Аз съм му и за баща, и за майка, сине. Не го оставяй да умре. Умре ли то, и аз няма да живея.

Цяла нощ се въртя с него, на два часа му правеше инжекции. Даде на мен сухи дрехи, лекарство ми сипа, ама на, огънят пак ме свали, захраних кръв. Лежах в унес, като в пареща мъгла. Помня само, че докторът идваше до мен, слагаше ръка на челото ми и казваше:

— Не се предавай, майчице, дръж се! Внучето ти вече се смее, оздравя.

— Щом е тъй, и аз ще се оправя — прошепвах. Може би защото внук ми остана жив — и аз се вдигнах.

Това лято се случи нещо интересно. През ваканцията той по цял ден тичаше по улиците, един път гледам — измъкнал на двора велосипеда на Касим. Същият, дето двайсет години вися под сайванта. Измъкнал го и взел да го оправя. Е, нищо не му рекох, момче е, мислех си, ще се помъчи малко, па ще го зареже. То и какво ли имаше за оправяне: желязото ръждясало, гумите нацепени. Дотичаха другарчетата му и се смеят. Това, казват, е бракма, допотопна машина. А той упорит, сумти и си гледа работата. Кой знае дали щеше да стане нещо от тази вехтория, ако не беше Бекташ. И той се захвана. И то най-сериозно, като хлапак, макар да беше глава на семейство. Бекташ обича Жанболот, ако потрябва, и при учителите в училището ходи. Ожени се, Айша беше още жива. Тя умря три години подир Алиман. Много скърбях аз за приятелката си. Колко нещо претеглихме ние с нея. А Бекташ излезе добър човек — разумен, работлив. Три дечица си има, жена му Гулсун ми е добра съседка. А той отдавна работи като комбайнер.

И ето че идва веднъж Жанболот с велосипеда — излъскан, смазан, а и той самият целият в смазка.

— Бабо — казва, — виж какъв стана татковият велосипед!

Ръцете ми отмаляха: и радостно, и болно ми стана от тия думи. А той горд-горд.

— Вече мога и да карам — казва. — Виж.

Да седне на седлото — не стига педалите, понаведе велосипеда, хвана се здраво, цял се преви и подкара като пиян, насам-натам, аха-аха да падне.

— Слизай, ще паднеш! — викнах аз.

А той кара ли, кара, през вратата, та на улицата. Аз подире му. Засили се, че като полетя, пльосна се заедно с велосипеда. Удари се силно. Настигнах го, вдигнах го от земята и взех да му се карам:

— Искаш да се пребиеш ли? Ама че го измислил! Повече да не си се качил!

А той казва:

— Няма да падам вече, бабо. Исках да опитам само, нали не съм падал още от велосипед.

Разсмях се. Гледам, Бекташ стои на вратата. Стои си уж просто така и си гледа. Не казва нищо и аз нищо не му рекох. Разбрахме се без думи.

Скоро след това започна жътвата. Отби се една вечер Бекташ у нас.

— Искам — казва — да взема ваш Жанболот за помощник на комбайна.

— Ако го бива, вземи го — съгласих се аз. Колкото до съгласие, съгласих се, ама след два дни отидох да го навестя. Дете е още, тежичко е на жътва.

Моят Жанболот работеше на комбайна при сламата. Видя ме и се развика като че от връх планина:

— Бабо! Виж ме!

А Бекташ ми махна с ръка от кормилото, поздрави ме.

Чак до тъмно седях аз под сянката на дървото край аръка и гледах как жънат. Камионите вдигаха прахоляк напред-назад по пътя — извозваха овършаното зърно.

Надвечер по мръкнало комбайнерите дойдоха да си починат. Жанболот вървеше уморено, но гордо, подражавайки на Бекташ, и също като него мълчаливо и с пръхтене започна да се мие до кръста в аръка. А като видя вързопчето в ръцете ми, зарадва се.

— Бабо, донесе ли ми ябълки?

— Донесох — отговорих аз.

Дотича той при мен, прегърна ме и ме целуна.