Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Когато излязохме от аила и поехме по междуселския път, забелязах жена да върви по пътечката през пожънатите ниви. Веднага я познах — Алиман! Скъпа, ненагледна моя, тя се връщаше при мен. Заудрях с юмруци по кабината: „Спри! Спри! Спри!“ Камионът повървя още малко и спря, аз грабнах торбата, смъкнах се долу. От вдигналия се пепелак всичко край мен се скри като в гъста мъгла. Дори си помислих дали Алиман не ми се е привидяла. Когато прахта се изтегли подир камиона, отново я видях.

— Алима-ан! — с все гърло викнах аз.

Не помня как съм дотичала. Спомням си само, че се прегръщахме, целувахме се и плачехме. Толкова трябва да сме се били затъжили една за друга, че не намирахме думи да си кажем всичко, мислено и премислено през тия дни. Милвах, галех лицето на Алиман и все повтарях:

— Върна се, нали? Върна се, дъще моя! Върна се при мен, при своята майка! Върна се!

Алиман отвръщаше:

— Да, върнах се! Върнах се при теб, мамо. Върнах се!

И както стояхме така прегърнати, нейното дете изведнъж се размърда и удари два-три пъти с краче по корема и. И двете усетихме тези движения. Алиман положи длани върху корема си и взе внимателно да го поглажда. И в тази минута очите й преобърнаха сякаш целия ми живот. Как са могли да ми минат лоши мисли за нея! О, свято майчинство! Само капка такова щастие изкупва море от твоите страдания. Притиснах се до бузата й, не се сдържах, заплаках:

— Ненагледна моя, добричка, ласкава! Колко се страхувах за теб!

Тя ме утешаваше:

— Не плачи, мамо. Прости на мене, глупавата. Никога няма да те напусна. Опитах, нищо не излезе: не изтраях, през цялото време тъгувах за теб.

Реших, че е дошъл най-удобният момент за нашия откровен разговор и попитах:

— Защо си отиде, обиди ли се?

Мълчеше, като да обмисляше отговора си, после въздъхна и каза:

— Не ме питай за това, мамо! Защо ти е? Ти не ме питай нищо и аз нищо няма да ти казвам. Не ме измъчвай, мамо, и без това ми е тежко.

Пак отклони разговора. И всеки път така. Как не разбираше, че това е по-лошо за нея.

Есента тази година беше дълга и дъждовита. Нямаше ден да не завали. И в мрачните, безкрайни, хладни дни ние повечето си стояхме у дома. И Алиман линееше като есента. Ставаше все по-мрачна, съвсем престана да разговаря и да се смее. Все беше умислена. Рекох си: скоро ще е, последните дни износва детето. Колкото и да се мъчех да я поразмърдам, да я поободря с шега, с ласка — нищо не излизаше. Не беше дете, за да разсея тъгата й с шега. Пък и не само аз — и други се мъчеха да й помогнат някак в бедата, но какво можеше да се направи? Веднъж Бекташ ни докара слама. Мама, казва, пак не е добре. Отидох да навестя Айша. Имаше огън, кашляше. Посгълчах я.

— Сама — казвам — си виновна. Знаеш, че трябва да се пазиш, ама не, тръгнала на гости, и то в такова време.

Тя се усмихна виновно. Как да възрази, като предния ден с още четири жени ходили на сватба в съседния аил с бричката на Бекташ. Когато станах да си ходя, Айша ме спря.

— Чакай — каза, — Толгонай, ако няма да се разсърдиш, ще ти обадя нещо.

— Казвай — върнах се аз от вратата.

— Ходихме в долния аил, ама не на сватба. Нямам там роднини, сама знаеш. Намислили бяхме една работа, макар да не сме те питали, така че прости ни, Толгонай, за хубаво го направихме. Намерихме ние оня момък, чобанина, и хубавичко го накастрихме. Казваме: тъй и тъй; Алиман е накрая вече, скоро ще ражда, а тебе никакъв те няма. Как така? Не е хубаво! Обаче нищо не излезе. Първо, той си има жена и, второ, съвест няма. Отрече: нищо не знам и не искам да знам. Дума да не става. Пък и жена му понадуши каква е работата. А тя една кавгаджийка, развика се, нахока ни. Колко срам брахме. Направи ни за резил и ни изгони. А по пътя ни застигна един студен дъжд, измокри ни до кости, та се разболях. Но това — лесно, с Алиман какво ще стане сега? — И Айша затисна уста, заплака.

— Не плачи, Айша — казах й. — Дорде съм жива, няма да позволя да я обиждат! — И излязох. Какво друго можех да кажа?

Заредиха се тежки дни, денят на раждането наближаваше, аз не изпусках Алиман из очи. Тя на двора, аз — подире й. Не я оставях една крачка сама. Страхувах се да не пропусна кога започнат болките. Иначе защо да й досаждам?

Гледам веднъж — облече се тя дебело, овърза се с шала.

— Къде — казвам, — дъще?

— На реката ще отида — отговори тя.

— Я не ходи, какво ще правиш на реката в тая влага? Стой си по-добре в къщи.

— Не, ще отида.

— Тогава и аз ще дойда. Няма да те пусна сама — казах й.

А тя така ме изгледа и всичко, което беше наболяло в душата й през тези дни, цялата си злоба изля върху ми: