Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Потърпи, Алиман. Скоро ще стигнем. Ще видиш, още малко. Ей го моста.

Кой знае колко имаше още до моста. Да подкара по-бързо, не биваше — ще раздруса Алиман. Пък и дъждът се засили. Всичко се струпа наведнъж — непрогледен мрак, студен дъжд, кал и изровен път. Алиман се мяташе, викаше, но изведнъж някак притихна, захърка.

— Алиман! Алиман! Какво ти е? — изплаших се аз, прегърнах я, вдигнах фенера.

Гледаха ме горещите и очи.

— Спрете! Умирам! Спрете! — промълви тя с почернели, спечени устни и се задъха.

Спряхме бричката.

— Повдигни ми главата — помоли тя. Въздух не ми стига. — И заплака. Гълтайки сълзите си, заговори бързо-бързо: — Мамо, миличка… гори ме всичко отвътре, сили нямам… Умирам… Благодаря ти за всичко, мамо. Прости ми… Да беше жив Касим… Ой. Касим, умирам… Прости ми…

Примолих й се:

— Не, дъще, няма да умреш. Потърпи, потърпи, миличка. Ей го моста. Чуваш ли, няма да умреш!

Отново я присви. Стиснала зъби и губейки съзнание, тя се замята с последни сили.

— Бекташ! — разпоредих се аз. — Хвани я под мишниците, вдигни! По-бързо! Ама не се срамувай, за бога!

Бекташ повдигаше Алиман, а аз се мъчех да помогна на детето. Бекташ се разхълца, зарида и аз изведнъж отново си спомних грохота на ешелона и в ушите ми загракаха, загърмяха колелата; вятърът донесе вика: „Ма-мо-о! Алима-ан!“ И в този миг се раздаде викът на новороденото. О, живот, защо си толкова жесток, толкова сляп! Детето се роди, а Алиман умираше. Само успях да завия в полата си мокрото, голо телце, погледнах, а тя, майката, Алиман, вече безжизнено беше увиснала в ръцете на Бекташ. Главата й се беше отметнала встрани, а ръцете й се полюшваха като прекършени.

— Алиман! — виках аз сякаш с чужд глас и хванах ръката й: пулсът й чезнеше.

В миг пред очите ми се срещнаха животът и смъртта.

Като се връщахме, вече се зазоряваше. В здрачната светлина танцуваха едри бели снежинки. Те меко се стелеха по пътя. Наоколо тихо — никакъв звук, целият свят тънеше в бяла тишина. И в тази бяла тишина едва се влачеха уморените коне с бели гриви и бели опашки, беззвучно хлипаше Бекташ в бричката. Не подканяше конете, сами си вървяха. През целия път той плака. А аз вървях до него, загърнала детето в дрехата, сгушила го до гърдите си, и белият сняг по земята ми се виждаше черен.

Така войната за последен път напомни за себе си. И пътят, по който вървях в онова утро, беше най-трудният път в живота ми и ми се струваше, че е по-добре да умра, отколкото да живея така… Новороденото, сгряло се в ръцете ми, току мърдаше като топла мека топчица и не преставаше да плаче. Носех го и си говорех: „Колко нещастен се роди ти, с първия си вик се прости с майка си.“ Но изведнъж някъде отдалече до мен стигна мисълта: „Ами че животът не е съвсем загубен, останало е едно малко кълнче.“ Ала веднага си помислих: „Че как ще оживее, щом не е опитало майчино мляко? Не, няма да кара дълго.“ А така ми се искаше детето да остане живо, че се замолих на съдбата: „Хайде, поне него ми остави! Не позволявай да умре. Може да се оправи? Може да изкара някак!“ Вървях, губех кураж, проблясваше ми надежда, отново се отчайвах и докато се доберем до аила, утрото незабелязано настъпи.

Снегът все така кротко и щедро се стелеше, все същата бяла тишина обгръщаше всичко. И сред тази тишина запустелите развалини на недостроената улица изглеждаха още по-страшни. От започнатото преди седем години тук имаше само жалки останки. Снегът се виеше над мъртвата улица, навяваше преспи върху зиналите пусти руини и посърнали трънаци. Някогашният двор на Алиман и Касим, като спомен за техните грижи и мечти, си стоеше все така — куп камъни и разпаднали се тухли.

Завинаги успокоената Алиман лежеше бледа, със затворени очи. Главата й се поклащаше, снегът падаше на лицето й и не се топеше.

Още с влизането ни в аила Бекташ скочи от бричката и за пръв път в живота си със силен, мъжки плач извести на хората за смъртта на човек. Насъбра се народ, наобиколиха ни разплакани съседи. Дотича Айша, занарежда високо, грабна детето от мен и го занесе у дома си.

На другия ден погребахме Алиман. Според обичая жените не ходят на гробища, но аз отидох и никой нищо не ми рече: в къщи нямахме мъже, та да спазвам обичая. Сама погребах Алиман, сама я спуснах в гроба, сама хвърлих първата шепа пръст. Валеше гъст пухкав сняг. Червената купчина глина бързо се превърна в бяла могилка.

Напролет посадих на гроба на Алиман цветя. И всяка пролет садя. Тя много обичаше цветята!