Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Каква снаха имате? Вчера, дето се казва, прекрачи прага ви, а какъв език държи! Нито уважение, нито срам!

— И добре, че е такава! — отвръщаше на това мама. — Снаха ни обича да казва истината в очите. Тъй е по-добре, отколкото да е прикрита и да хапе скришом. Вашите се правят на кротички, а такива кротички са като развалените яйца — отвънка чисто и гладко, пък вътре — носа си да запушиш.

Баща ми и по-младата ми майка никога не се отнасяха към Джамиля със строгостта и взискателността, присъщи на свекър и свекърва. Те се носеха с добро, обичаха я и искаха само едно: да е вярна на бога и на мъжа си.

Аз ги разбирах. Изпратили в армията четирима сина, те намираха утеха в Джамиля, единствената снаха на двете къщи, и затова им беше толкова скъпа. Но аз не разбирах майка си. Тя не е човек, който обиква всекиго. Майка ми има властен и суров характер. Тя живееше според разбиранията си и никога не им изменяше. Всяка година с пукването на пролетта струпваше на двора хвойна и окадяваше с нея чергарската ни юрта, построена от баща ми още на младини. И нас тя беше възпитала в дух на строго трудолюбие и на почит към по-възрастните. Тя изискваше от всички членове на семейството безпрекословно подчинение.

А, виж, Джамиля още от първите дни на идването си при нас се оказа не такава, каквато трябва да бъде една снаха. Наистина тя уважаваше по-възрастните, слушаше ги, но никога не скланяше пред тях глава, затова пък и не им се подиграваше шепнешком, извърната встрани, както правят другите невести. Тя винаги говореше направо за онова, което мислеше, и не се боеше да изказва свои мисли. Мама често я поддържаше, съгласяваше се с нея, но винаги решаващата дума имаше самата тя.

Струва ми се, че мама виждаше в Джамиля, в нейното прямодушие и справедливост, човек, равен на себе си, и тайно мечтаеше да я остави един ден на мястото си, да я направи също такава властна стопанка, също такава байбиче, пазителка на семейното огнище.

— Благодари се на аллаха, дъще — поучаваше тя Джамиля, — че дойде в здрав, благословен дом. Това е щастие за теб. Щастието за жената е да ражда деца и в къщи да има изобилие. А пък на теб, ако е рекъл бог, ще ти остане всичкото, дето сме го спечелили ние, старите, няма да го отнесем в гроба я! Само че щастието спохожда оногова, който пази честта и съвестта си. Помни това и се пази!…

Но все пак някои неща у Джамиля смущаваха свекървите: прекалено откровено весела беше тя, също като малко дете. Понякога сякаш съвсем безпричинно почваше да се смее, и то тъй високо, радостно. А когато се връщаше от работа, не влизаше, а прелиташе в двора, като прескачаше през вадата. И ни в клин, ни в ръкав вземаше да целува и прегръща ту едната свекърва, ту другата.

Джамиля обичаше и да пее; постоянно си тананикаше нещо, без да се стеснява от по-възрастните. Всичко това, разбира се, не съответствуваше на установените в аила представи за държането на снаха в семейството, но и двете свекърви се успокояваха с надеждата, че с течение на времето Джамиля ще се укроти: на младини всички са такива. А пък за мен нямаше по-прекрасен човек на света от Джамиля. Когато бивахме заедно, беше ни много весело, можехме да се смеем без каквато и да било причина и да се гоним по двора.

Джамиля беше хубава. Стройна, напета, с прави остри коси, сплетени на две стегнати, тежки плитки, тя сръчно връзваше бялата си кърпа, като я спускаше леко над челото, а това много й отиваше и красиво подчертаваше мургавата кожа на гладкото й лице. Когато Джамиля се смееше, синьо-черните й бадемови очи пламваха с младежка закачливост, а когато изведнъж почваше да пее солените селски песнички, в хубавите й очи се появяваше не момински блясък.

Често забелязвах, че момците, особено фронтоваците, които се връщаха в къщи, я заглеждат. Джамиля и сама обичаше да се пошегува, но натриваше носа на онези, които се забравяха. И все пак това винаги ме засягаше. Аз я ревнувах, както по-малките братя ревнуват сестрите си, и ако забележех край Джамиля млади мъже, стараех се някак да им попреча. Перчех се и ги гледах толкова злобно, че сякаш с вида си казвах: „Не викайте много-много. Тя е жена на брат ми и не мислете, че няма кой да се застъпи за нея.“

В такива моменти се намесвах в разговора с изкуствена безцеремонност, на място или не на място, опитвах се да осмея ухажора й, а когато не излизаше нищо, губех самообладание и намусен сумтях.

Момците прихваха:

— Ой, я го погледнете! Ами че тя му е джене! Брей, че смехория, пък ние да не знаем!