Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Данияр бавно обърна глава.

— Двата са мои.

— А другият чифт?

— Те са на… Джамиля ли, как й викаха… нейни коне са. Тя каква ти се пада, твоя джене?

— Да, джене.

— Бригадирът сам ги остави там, каза да ги наглеждам…

Добре, че не пропъдих конете!

Настъпи нощ, стихна вечерният ветрец, който духаше откъм планините. И на хармана настана тишина. Данияр се настани при мен до копата слама, но след малко стана и тръгна към реката. Спря се недалеч, над урвата, и тъй остана да стои, сложил ръце отзад и леко наклонил глава към едното си рамо. Стоеше с гръб към мен. Дългата му кокалеста фигура, сякаш издялана с брадва, се очертаваше рязко на меката лунна светлина. Сякаш той се вслушваше внимателно в шума на реката, който нощем все по-отчетливо се чуваше при плитчините. А може би се вслушваше и в някакви други, неуловими за мен звуци и нощни шумове. „Пък е намислил да нощува край реката, ама че чудак!“ — усмихнах се аз.

Данияр се беше появил в нашия аил неотдавна. Веднъж по сенокос дотича едно момче и каза, че в аила дошъл ранен войник, а какъв е и що е — не знае. Ох, какво стана! Защото в аила е тъй: върне ли се някой от фронтоваците и всички до един — и стари, и млади, вкупом тичат да видят новопристигналия, да се здрависат с него, да разпитат не е ли виждал близките им, да чуят новини. Вдигна се невъобразима глъчка, всеки гадаеше: може да се е върнал брат ни, а може и някой сват? Е, и косачите се юрнаха да видят каква е работата.

Оказа се, че Данияр е коренен наш земляк, родом от аила ни. Казваха, че като дете останал сирак, три години скитал от двор на двор, после заминал при казахите в Чакмакската степ — роднините му по майчина линия били казахи. При нас момчето нямало близки роднини, които да го върнат назад, и тъй забравили за него. Когато го разпитваха как е живял, след като е напуснал къщата си, Данияр отговаряше уклончиво. И все пак можеше да се разбере, че през главата му е минало какво ли не, че е опознал сирашката неволя. Животът гонел Данияр като трън по разни краища. Дълго време той пасъл овце по Чакмакската степ, а когато пораснал, копал канали в пустините, работил в новите совхози за памук, после в Ангренските мини, край Ташкент, а оттам отишъл в армията.

Хората посрещнаха с одобрение завръщането на Данияр в родния аил. „Колкото и да го е носило из чужди краища, ама върна си се — значи, съдено му е било да пие вода от родния извор. И не е забравил езика си, и малко го докарва на казахски, но иначе говори чисто!“

„Тулпар 14през девет земи в десета ще намери своето хергеле. Кому не е свидна родината, народът! Хвала ти, че се върна. И ние сме доволни, и духовете на твоите прадеди са доволни. Ако е рекъл бог, ще довършим германеца, ще заживеем мирно и ти като другите ще си създадеш семейство, и над твоето огнище ще се издигне дим!“ — казваха старите аксакали.

Те си спомниха предците на Данияр и установиха точно от кой род е той. Тъй се появи в нашия аил „нов сродник“ — Данияр.

И ето бригадирът Орозмат доведе на ливадата висок, попрегърбен войник, който накуцваше с левия крак. Преметнал през рамо шинела, той крачеше енергично, като се стараеше да не изостава от ниската кобилка на Орозмат, която се движеше в ситен тръс. А самият бригадир редом с дългия Данияр поради малкия си ръст и подвижността си напомняше някак безпокоен речен дъждосвирец. Момчетата дори се разсмяха.

Раненият крак на Данияр, тогаз още не съвсем заздравял, не можеше да се сгъва в коляното и затова Данияр не го биваше за косач и го пратиха на работа при нас, момчетата, на сенокосачката. Да си кажа правичката, не ни хареса особено. Преди всичко не ни допадна неговата затвореност. Данияр говореше малко, а когато говореше, чувствуваше се, че в същото време мисли за нещо друго, странично, че си има някакви свои мисли и не можеш да разбереш вижда ли те, или не те вижда, макар че те гледа право в лицето със замислено-мечтателните си очи.

— Бедният момък, види се, още не може да се опомни след фронта! — казваха за него.

Но кое бе интересното — въпреки тази си постоянна замисленост Данияр работеше бързо, точно и отстрани можеше да се помисли, че е общителен и открит човек. Може би тежкото сирашко детство го бе научило да скрива чувствата и мислите си, бе създало у него такава сдържаност? И това бе възможно.

Тънките устни на Данияр с твърди бръчици в ъглите бяха винаги здраво стиснати, очите му гледаха тъжно, спокойно и само гъвкавите, подвижни вежди оживяваха мършавото му, винаги уморено лице. Понякога той стоеше нащрек, сякаш чул нещо недоловимо за другите, и тогава веждите му литваха високо и очите му пламваха от непонятен възторг. А после дълго се усмихваше и се радваше на нещо. На нас всичко това ни изглеждаше странно. Пък и не беше само това, той имаше и други странности. Вечер разпрягахме конете, събирахме се около колибата и чакахме кога готвачката ще свари гозбата, а Данияр се качваше на караулния рид 15и оставаше там до тъмно.