Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Данияр отначало нищо не каза и дори сякаш се обиди. Дълго се взира в огъня, сетне вдигна глава и ни погледна.

— За войната ли, казваш? — попита той и като че в отговор на собствените си мисли глухо добави: — Не, по-добре е да не знаете за войната!

После се обърна, взе наръч сух бурен и го хвърли в огъня. Зае се да го раздухва, без да поглежда никого от нас.

Данияр не каза нищо повече. Но дори от тази къса фраза, която произнесе, се разбра, че за войната не може да се говори тъй просто, че от това няма да излезе никаква приспивна приказка. Войната бе оставила кървави дири в глъбините на човешкото сърце и не бе лесно да се разказва за нея. Засрамих се дори пред самия себе си. И никога вече не разпитвах Данияр за войната.

Но онази вечер се забрави скоро, също както изчезна скоро в аила и интересът към самия Данияр.

На другия ден рано сутринта ние с Данияр докарахме конете на хармана, а по това време дойде и Джамиля. Щом ни видя, още отдалеч тя викна:

— Хей, кичине бала, докарай тук моите коне! А къде ми са хамутите! — И сякаш цял живот е била колар, се зае с делови вид да оглежда бричката, като опипваше с крак дали са добре стегнати главините на колелата.

Когато ние с Данияр се приближихме, видът ни й се стори забавен. Дългите слаби крака на Данияр се мотаеха в готовите всеки момент да се изхлузят платнени ботуши с много широки кончови. А пък аз подкарвах коня с боси, загрубели до черно пети.

— Ама че двойка! — Джамиля весело отметна глава. И без да се бави, започна да ни командува. — Хайде по-живо, та да минем степта, преди да е почнала жегата.

Тя хвана конете за юздите, уверено ги отведе до бричката и се зае да впряга. И сама впрегна, само веднъж ме помоли да й покажа как трябва да нагласи юздите. Тя не забелязваше Данияр, сякаш изобщо го нямаше край нас.

Решителността и предизвикателната самоувереност на Джамиля, изглежда, поразиха Данияр. Недружелюбно и в същото време със скрито възхищение я гледаше той, отчуждено стиснал устни. Когато вдигна мълчаливо до кантара чувала със зърното и го понесе към бричката, Джамиля взе да го хока:

— Какво всеки сам ще се блъска? Не, приятелю, не става така. Я си дай тука ръката! Ей, кичине бала, какво гледаш, качвай се на бричката и реди чувалите.

Джамиля сама хвана ръката на Данияр и когато заедно — със заловени една за друга ръце — подхванаха чувала, той, сиромахът, се изчерви от смущение. И после всеки път, когато носеха чувалите, здраво стиснали ръце, почти опрели глави, аз виждах колко мъчително неловко е на Данияр, как напрегнато хапе устни, как се старае да не гледа Джамиля в лицето. А Джамиля нехаеше, като че дори не го забелязваше, и си разменяше шеги с жената, която теглеше на кантара. После, когато бричките бяха натоварени и взехме в ръце юздите, Джамиля каза през смях, като намигна лукаво:

— Ей ти, как ти беше името, Данияр ли? Нали си мъж, хайде тръгвай пръв!

Данияр пак мълчаливо потегли с бричката. „Ех ти, сиромахо, на всичкото отгоре какъв си срамежлив!“ — помислих си аз.

Предстоеше ни дълъг път; към двадесет километра по степта, сетне през една клисура и за гарата. Но едно бе хубаво: още щом излезеш, пътят през всичкото време върви надолу и не е тежко за конете.

Нашият аил Куркуреу се е разпрострял по брега на реката по склона на Великите планини. Докато навлезеш в клисурата, все се вижда аилът с тъмнеещите се скупчени дървета.

За цял ден успявахме да направим само един рейс. Тръгвахме сутрин, а пристигахме на гарата след пладне.

Слънцето жареше безмилостно, а пък на гарата — блъсканица, не можеш да си пробиеш път: брички, коли с чували, събрани от цялата долина, натоварени катъри и волове от далечните планински колхози. Докарали ги момчета и войници, черни, с излинели дрехи, с изранени от камъните боси крака и напукани до кръв от жегата и прахта устни.

На вратата на „Зърнодоставки“ бе окачено платно с надпис: „Всеки житен клас — за фронта!“ В двора е суматоха, блъсканица, викове на говедари. Наблизо, зад нисичък зид, маневрира локомотив и изхвърляйки гъсти кълба гореща пара, лъха на непрегоряла сгурия. Край нас с оглушителен рев минават влакове. Разтворили слюнести бърни, злобно и отчаяно реват камили — не искат да се вдигнат от земята.

На приемателния пункт под ламаринения нажежен покрив се издигат цели грамади пшеница. Чувалите трябва да се носят по дъсчена подвижна стълба нагоре, чак до самия покрив. Тежък мирис на жито, прах затрудняват дишането.