Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Но нашите закачки с Джамиля веднъж завършиха твърде печално. Имаше между чувалите, с които карахме зърното, един огромен чувал, който събираше седем пуда, ушит от вълнено зебло. Обикновено го пренасяхме двама, не бе по силите на едного. И ето веднъж на хармана решихме да се пошегуваме с Данияр. Стоварихме този огромен чувал в бричката му, а отгоре го затрупахме с други. По пътя ние с Джамиля се отбихме в една градина в руското село, накъсахме ябълки и през целия път се смяхме; Джамиля замерваше с ябълките Данияр. И после, както правехме обикновено, го задминахме, като вдигнахме облак прах. Данияр ни настигна отвъд клисурата, край железопътния прелез: пътят бе затворен. Оттук вече заедно пристигнахме на гарата и стана някак така, че ние съвсем забравихме за седемпудовия чувал и си спомнихме за него чак когато свършвахме разтоварването. Джамиля ме бутна закачливо в хълбока и кимна към Данияр. Той стоеше в бричката, разглеждаше угрижено чувала и сякаш обмисляше какво да прави с него. После погледна встрани и когато забеляза, че Джамиля се задавя от смях, силно се изчерви: разбра каква е работата.

— Стегни си колана, че ще си изгубиш гащите насред пътя! — викна Джамиля.

Данияр ни хвърли яден поглед и преди да се опомним, премести чувала по дъното на бричката, сложи го върху страничната дъска, скочи на земята, прикрепяйки го с една ръка, метна го на рамо и тръгна. Отначало си дадохме вид, че нищо особено не се е случило. А другите и без това нищо не забелязваха: върви човек с чувал, че нали всички вървят. Но тъкмо когато Данияр се приближаваше към стълбата, Джамиля го догони:

— Хвърли чувала, пошегувах се.

— Махай се! — разчленено каза той и тръгна по дъските нагоре.

— Гледай, мъкне го! — продума, сякаш се оправдаваше, Джамиля.

Тя все още се смееше тихичко, но смехът й стана някак неестествен, сякаш Джамиля се смееше пресилено.

Забелязахме, че Данияр започна по-силно да накуцва с ранения си крак. Как не помислихме по-рано за това? И досега не мога да си простя тази тъпашка шега, та нали аз, глупакът, я бях измислил.

— Върни се! — извика Джамиля през невесел смях. Но Данияр не можеше вече да се върне: зад него вървяха хора.

Не помня добре какво стана по-нататък. Видях Данияр превит под огромния чувал, ниско сведената му глава и прехапаната му устна. Той вървеше бавно, като местеше предпазливо ранения си крак. Види се, всяка крачка му причиняваше такава болка, че той кривеше врат и замираше за секунда. И колкото по-високо се качваше по стълбата, толкова по-силно се олюляваше ту на една, ту на друга страна. Заради чувала губеше равновесие. Изпитвах такъв страх и срам, че чак гърлото ми пресъхна. Вцепенен от ужас, усещах с цялото си същество тежестта на товара и нетърпимата болка в ранения крак на Данияр. Ето че пак се олюля, отметна глава и тогава пред очите ми всичко се завъртя, притъмня, земята се изплъзна изпод краката ми.

Съвзех се от вцепенението, когато някой изведнъж силно, до болка в костите стисна ръката ми. Не можах да позная веднага Джамиля. Бяла като платно, с огромни зеници в широко разтворените очи, а устните й още потръпват от неотдавнашния смях. Сега вече не само ние, но и всички, които бяха там, та дори и приемачът се насъбраха при подножието на стълбата. Данияр направи още две крачки, искаше да понамести чувала на гърба си — и започна да се отпуска бавно на коляно. Джамиля закри лице с ръце.

— Хвърляй! Хвърляй чувала! — викна тя.

Но Данияр, кой знае защо, не хвърли чувала, макар че отдавна можеше да го стовари отстрани на стълбата, за да не повали хората след себе си. Щом чу гласа на Джамиля, той се стегна, изправи се пак, направи още една крачка и отново се олюля.

— Ама хвърляй де, поразнико! — закрещя приемачът.

— Хвърляй! — завикаха хората.

Данияр и този път издържа.

— Не, няма да го хвърли — убедително промълви някой.

И като че всички — и тези, които вървяха подире му по стълбата, и онези, които стояха долу — разбраха: няма да хвърли чувала, освен ако сам се сгромоляса заедно с него. Настана мъртва тишина. Отвън, оттатък стената, изсвири рязко локомотив.

А Данияр се олюляваше като зашеметен, вървеше нагоре под нажежения ламаринен покрив, огъвайки под краката си дъските на стълбата. След всеки две крачки поспирваше, губейки равновесие, и събрал нови сили, тръгваше пак. Другите, които вървяха отзад, се стараеха да се нагодят към него и също поспирваха. Това ги измъчваше, те вървяха с последни сили, но никой не се възмути, никой не го наруга. Сякаш навързани един за друг с невидимо въже, хората вървяха с товара си като по опасна, хлъзгава пътека, дето животът на единия зависи от живота на другия. В единодушното им безмълвие и еднообразното полюляване имаше някакъв единен, тежък ритъм. Крачка, още една след Данияр и още една. С какво състрадание и молба го гледаше, стиснала зъби, войнишката жена, която вървеше след него! На нея самата й се преплитаха краката, но тя трепереше за него.