Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Край рекичката, която пресичаше пътя, конете забавиха ход, чаткайки с подкови по мокрите сребристи камъни. Когато минавахме брода, Данияр шибна конете и неочаквано запя със скован, треперлив при минаване през ямите глас:

Изведнъж той се запъна, закашля се, но следващите два стиха изпя вече с дълбок, гръден глас, макар малко дрезгаво:

Тук той отново се запъна, сякаш се изплаши от нещо, и млъкна.

Живо си представих как се е смутил. Но и в това плахо, прекъслечно пеене имаше нещо необикновено прочувствено и гласът му сигурно бе хубав: просто не ми се вярваше, че това е Данияр.

— Гледай ти! — не се сдържах аз.

— А къде беше по-рано? Я пей, пей както трябва!

Пред нас просветля — излизахме от клисурата в долината. Оттам повея ветрец. Данияр отново запя. Започна все тъй плахо, неуверено, но постепенно гласът му се усили, изпълни клисурата, събуди ехо сред далечните скали.

Най-много ме порази това, с каква страст, с какъв огън бе наситена самата мелодия. Не знаех как да го нарека, пък и сега не зная или по-право не мога да определя: дали това бе само гласът или още нещо по-важно, което иде от самата душа на човека, нещо, което може да предизвика у другия също такова вълнение и да съживи най-съкровени мисли.

Да можех поне малко да възпроизведа песента на Данияр! В нея почти нямаше думи, без думи тя разкриваше една голяма човешка душа. Нито преди това, нито след това — никога по-късно не съм чувал такава песен: тя не приличаше нито на киргизките, нито на казахските напеви, но в нея имаше и от едните, и от другите. Песните на Данияр, обединили всички най-хубави мелодии от двата близки народа, ги бяха преплели посвоему в една неповторима мелодия. Това бе песен на планини и степи, ту звучно устремена нагоре като киргизките планини, ту волно ширнала се като казахската степ.

Слушах и не можех да се начудя. „Ето какъв бил, значи, Данияр! Кой можеше да допусне такова нещо?“ Минавахме вече през степта по мек утъпкан път и песента на Данияр се лееше нашироко, все нови и нови мелодии се сменяха с удивителна лекота. Нима е тъй богат? Какво е станало е него? Като че е чакал само деня си, часа си!

И изведнъж ми станаха понятни странностите му, които предизвикваха у хората недоумение и насмешки: неговата мечтателност, любовта му към самотата, мълчаливостта му. Разбрах сега защо по цели вечери седи на караулния рид и защо остава сам да нощува край реката, защо се вслушва постоянно в недоловими за другите хора звуци и защо понякога очите му блясват и литват нагоре обикновено сключените му вежди. Той бе дълбоко влюбен. И при това бе влюбен, аз го почувствувах, не просто в друг човек: това бе някаква огромна любов — към живота, към земята. Да, той таеше тази любов в себе си, в песните си, живееше с нея. Да бе равнодушен човек, не би могъл да пее тъй, какъвто глас и да имаше.

Когато сякаш угасваше последният звук на песента, тя изведнъж с нов трепетен порив като че пробуди дремещата степ. А тя благодарно слушаше певеца, галена от родния напев. На широки вълни се полюшваха узрелите сивкави жита в очакване на жетвата и предутринни светли петна пробягваха из полето. Могъщата купчина стари върби край воденицата шумеше с листата си, отвъд реката догаряха огньовете на полски станове и някой безшумно, като сянка, препускаше покрай брега към аила, като ту изчезваше сред градините, ту пак се появяваше. Вятърът донасяше оттам мирис на ябълки, млечно-прясна сладост на цъфнала царевица и топъл лъх на съхнещи тезеци…

Дълго в самозабрава пя Данияр. Притихнала го слушаше очарованата августовска нощ. И дори конете отдавна вече бяха тръгнали по-спокойно, сякаш се страхуваха да не нарушат това чудо.

И изведнъж на най-високата звънтяща нота Данияр прекъсна песента, подвикна и подкара в галоп. Мислех, че и Джамиля ще се устреми след него, и аз също се приготвих, но тя не се и помръдна. Както седеше, склонила на рамо глава, тъй си и остана, сякаш все още се вслушваше във витаещите из въздуха незаглъхнали звуци. Данияр отиде далече напред, а ние чак до аила не проронихме нито дума. Пък и необходимо ли бе да говорим? С думи невинаги и не всичко можеш да изразиш…

От този ден в живота ни сякаш нещо се промени. Сега аз постоянно очаквах нещо хубаво, желано. Сутрин товарехме на хармана, пристигахме на гарата и вече горяхме от нетърпение по-скоро да тръгнем, за да слушаме на връщане песните на Данияр. Гласът му цял ме изпълваше, преследваше ме на всяка крачка: сутрин с него аз тичах през мократа росна люцерна към спънатите коне, а усмихнато, слънцето изскачаше иззад планините насреща ми. Аз чувах този глас и в мекото шумолене на златистия дъжд от пшеница, подхвърлена срещу вятъра от старци-веячи, и в плавния кръжащ полет на самотния сокол в степното висине — във всичко, което виждах и слушах, ми се струваше, че долавям песента на Данияр.