Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ей ти, момко, внимавай! — крещи долу човекът, който приема. Очите му са зачервени от безсъние. — Горе го замъкни, чак най-горе! — Той заплашва с юмрук и избухва в ругатни.

Защо се кара? И без това знаем накъде да мъкнем и ще го замъкнем. Нали го носим това жито на раменете си още от нивите, дето зърно по зърно са го отглеждали и събирали жени, старци и деца, дето и сега, в най-усилното време на жетвата, комбайнерът се мъчи край разнебитения, отдавна негоден за работа комбайн, дето гърбовете на жените са вечно превити над нажежените сърпове, дето малки детски ръце събират внимателно всеки паднал клас.

И сега още си спомням колко тежки бяха чувалите, които носех на раменете си. Такава работа е по силите на най-яки мъже. Аз вървях нагоре, като балансирах по скърцащите, огъващи се дъски на стълбата, захапал с все сила края на чувала, само и само да го удържа, да не го изтърва. Гърлото ми лютеше от прахта, тежестта притискаше ребрата, пред очите ми играеха огнени кръгове. И колко пъти, стигнал едва средата на стълбата, усещах отмалял как чувалът се смъква неумолимо от гърба ми; исках да го хвърля и да се свлека заедно с него долу. Но след мен идват хора. И те са с чували, те са мои връстници, също такива юноши. Или пък войнишки жени, които имат деца като мен. Ако не беше войната, мигар щяха да им позволят да мъкнат такива тежести? Не, аз нямах право да отстъпвам, щом същата тази работа я вършеха и жени.

Ето, Джамиля върви отпред, запретнала роклята над коленете си, и аз виждам как се очертават твърдите мускули на мургавите й хубави крака, виждам с какво усилие напряга кръшното си тяло, огъвайки се като пружина под чувала. От време на време само поспира, сякаш чувствува, че аз отслабвам с всяка нова крачка.

— Дръж се, кичине бала, малко остана!

А на самата нея гласът й е глух, отслабнал.

На връщане, след като бяхме изсипали житото, срещахме Данияр. Той вървеше по стълбата, едва-едва накуцвайки, с енергична, отмерена крачка, както винаги самотен и мълчалив. Когато се изравнеше с нас, Данияр обгръщаше Джамиля с мрачен, горещ поглед, а тя, изправяйки уморен гръбнак, поприглаждаше измачканата си рокля. Той я гледаше всякога тъй, сякаш я виждаше за пръв път, а Джамиля продължаваше да не го забелязва.

Да, и така тръгна: Джамиля или му се надсмиваше, или съвсем не му обръщаше внимание. Зависеше от настроението й. Караме, да речем, по пътя, изведнъж й хрумне нещо и ми викне: „Хайде, давай!“ И с викове, размахвайки над главата си камшика, подкарва конете в галоп. Аз след нея. Ние изпреварвахме Данияр и го оставяхме сред гъсти облаци прах, която дълго не се слягаше. Макар че това ставаше на шега, не всеки би могъл да го търпи. А пък Данияр сякаш не се обиждаше. Ние го отминавахме, а той с мрачно възхищение гледаше звънко смеещата се Джамиля, изправена в бричката. Аз се обръщах. Данияр я гледаше и през прахта. И в погледа му имаше нещо добро, всеопрощаващо; същевременно долавях упорита, спотаена тъга.

Както насмешките, тъй и пълното равнодушие на Джамиля не накараха нито веднъж Данияр да излезе от кожата си. Сякаш си бе дал клетва да понася всичко. Отначало ми беше жал и на няколко пъти казвах на Джамиля:

— Защо му се смееш, джене, той е толкова безобиден?

— Зарежи го! — смееше се Джамиля и махаше с ръка. — Аз просто тъй, на шега, нищо няма да му стане на тоя саможивец.

А сетне и аз почнах да се шегувам и надсмивам над Данияр не по-зле от самата Джамиля. Започнаха да ме безпокоят странните му настойчиви погледи. Как я гледаше, когато тя мяташе чувала на гръб! Пък и наистина, в този глъч, блъсканица, в тази пазарска суматоха на двора, сред тревожните пресипнали хора, Джамиля биеше на очи с уверените си точни движения, с леката си походка, сякаш всичко това се вършеше на простор.

И човек не можеше да не се загледа в нея. За да вземе от бричката чувала, Джамиля се протягаше, превивайки снага, подлагаше рамо и отмяташе глава тъй, че се оголваше красивата й шия и почервенелите от слънцето плитки почти досягаха земята. Данияр се поспираше сякаш по работа и сетне я изпращаше с поглед до вратата. Сигурно мислеше, че го прави незабелязано, но аз виждах всичко и то започваше да не ми харесва и дори оскърбяваше някак чувствата ми: съвсем не можех да смятам Данияр достоен за Джамиля.

„Представи си, дори и той се заглежда, а какво остава пък за другите!“ — възмущаваше се цялото ми същество. И детският егоизъм, от който не бях се освободил още, се разгаряше в парлива ревност. Защото децата винаги ревнуват близките си от чужди хора. И вместо жал сега изпитвах такава неприязън към Данияр, че злорадствувах, когато му се надсмиваха.