Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Какво прави там, да не е поставен на пост? — смеехме се ние.

От любопитство веднъж се качих на рида след Данияр. На пръв поглед тук нямаше нищо особено. Широко наоколо се простираше предпланинска степ, потънала в люляков здрач. Тъмните мъгляви поля сякаш бавно се разтапяха в тишината.

Данияр дори не ми обърна внимание, когато го приближих; седеше, обхванал коляно, и гледаше нейде пред себе си със замислен, но светъл поглед. И пак ми се стори, че се вслушва напрегнато в някакви звуци, които не стигат до слуха ми. От време на време замираше с широко отворени очи. Нещо го мъчеше и аз имах чувството, че ей сега ще стане и ще разтвори широко душата си, само че не пред мен — мен не ме забелязваше, а пред нещо огромно, необятно, непознато за мене. А сетне, когато го погледнах отново, не можах да го позная: отпуснато и вяло седеше Данияр, като че просто си почиваше след работа.

Ливадите на нашия колхоз са пръснати из лъките в разливището на река Куркуреу. Недалеч от нас Куркуреу стремително излиза от клисурата и се понася по долината в необуздан, бесен поток. Сенокосът съвпадаше с пълноводието на планинските реки. Вечер започваше да приижда вода, размътена, пенлива. Среднощ се събуждах в колибата от могъщия рев на реката. Синя изцъклена нощ надничаше със звездите си в колибата, студен вятър връхлиташе на пориви, земята спеше и само ревящата река сякаш се надигаше заплашително срещу нас. Макар и да не се намирахме до самия бряг, нощем водата ни се струваше тъй близо, че неволно ме обземаше страх: току-виж, събори и завлече колибата? Другарите ми спяха с непробудимия сън на косачи, а пък аз не можех да заспя и излизах навън.

Красива и страшна е нощта в лъките на Куркуреу. Тук-там тъмнеят из ливадата спънатите коне. Те са се напасли до насита на росна трева и сега дремят, пръхтейки от време на време. А наблизо, като огъва обруления мокър ракитак, Куркуреу плиска брега и глухо търкаля камъни. С бесен, заплашителен шум изпълва нощта нестихващата река. Тръпки ме побиват. Страшно е.

В такива нощи винаги си спомнях Данияр. Той спеше обикновено в купите сено край самия бряг. Нима не го беше страх? Как не го проглушава шумът на реката? Спи или не? Защо нощува сам край реката? Какво удоволствие намира в това? Странен човек, не е от този свят. Къде ли е сега? Гледам наоколо — никой не се вижда. Бреговете се губят в далечината като полегати хълмове, в мрака се откройват гребените на планините. Там, към горното течение, е тихо и звездно.

Човек би казал, че време бе Данияр да намери в аила приятели. Но той си оставаше както преди самотен, сякаш му бе чуждо понятието дружба или вражда, симпатия или завист. А пък в аила е личен онзи джигит, който може да защити себе си и другите, който е способен да стори добро, а нявга да причини и зло, който, без да отстъпва на аксакалите, се разпорежда на пиршества и помени — такъв джигит и на жените се харесва.

Ако пък човек се държи като Данияр настрана, не се намесва в работите на аила, то някои просто не го забелязват, а други казват снизходително:

— Никой няма от него ни вреда, ни полза. Живее, сиромахът, поминува как да е и толкоз…

Такъв човек обикновено е обект на насмешка или съжаление. А ние, хлапетиите, които винаги искахме да изглеждаме по-големи, отколкото сме, за да бъдем на равна нога с истинските джигити, постоянно се смеехме над Данияр, разбира се, не право в лицето му, а помежду си. Смеехме му се дори и за това, че сам си пере гимнастьорката в реката. Изпере я и преди още да е изсъхнала, я облече: Данияр имаше само една гимнастьорка.

Но чудно нещо: макар че бе тих и безобиден, все пак не се решавахме да се отнасяме с него безцеремонно. И то не защото бе по-възрастен от нас — чудо голямо, три или четири години разлика! С такива не се церемоняхме и се обръщахме към тях на „ти“; и не защото бе суров и важничеше, което от време на време внушава нещо като уважение. Не, но в мълчаливата му мрачна замисленост се таеше нещо недостъпно и то ни удържаше, макар да бяхме готови да се присмеем на всекиго.

Може би повод да се сдържаме ни даде един случай. Аз бях много любопитно момче и често дотягах на хората с въпросите си, а да разпитвам фронтоваците за войната, беше за мене същинска страст. Когато Данияр дойде при нас на полето, аз все търсех подходящ случай да науча нещо от новия фронтовак.

Една вечер след работа седяхме край огъня, бяхме хапнали и спокойно почивахме.

— Данике, разкажи нещо за войната, преди да си легнем — помолих го аз.