Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Остана още малко, скоро ще свърши наклонената част на стълбата. Но Данияр пак се олюля, раненият крак не му се подчиняваше вече. Току-виж, се сгромолясал отгоре, ако не пусне чувала.

— Тичай! Подхвани го отзад! — викна ми Джамиля, а сама протегна смутено ръце, сякаш можеше да помогне с това на Данияр.

Втурнах се по стълбата нагоре. Като се промушвах между хората и чувалите, дотичах до Данияр. Той ме погледна изпод лакът. На потъмнялото му мокро чело се бяха издули жилите му, а налетите му с кръв очи ме стрелнаха гневно. Исках да подхвана чувала.

— Махай се! — страшно прохриптя Данияр и тръгна напред.

Когато Данияр, тежко задъхан и накуцвайки, слезе долу, ръцете му висяха като отсечени. Всички мълчаливо му сториха път, а приемачът не издържа и завика:

— Ти какво, момко, полудял ли си? Та аз не съм ли човек? Да не мислиш, че нямаше да ти разреша да го изсипеш долу? Защо мъкнеш такива чували?

— То си е моя работа — тихо отвърна Данияр.

Плю встрани и тръгна към бричката. А ние не смеехме да вдигнем очи. Беше ни срам и яд, защото Данияр взе толкова присърце глупавата ни шега.

Цяла нощ пътувахме мълчаливо. За Данияр това бе естествено. Ето защо ние не можехме да разберем дали ни е обиден, или е забравил вече всичко. Но ни беше тежко, съвестта ни измъчваше.

На сутринта, когато товарехме на хармана, Джамиля взе злополучния чувал, настъпи края му и го раздра шумно.

— Вземи си парцала! — Тя захвърли чувала в краката на учудената жена при кантара. — И кажи на бригадира втори път да не пробутва такива!

— Ама какво правиш? Какво ти е?

През целия следващ ден Данияр с нищо не показваше, че е обиден, държеше се както обикновено и мълчеше, само че накуцваше повече от друг път, особено когато носеше чували. Изглежда, вчера бе развредил силно раната. И през цялото време това ни напомняше вината ни пред него. Ако беше се засмял или пошегувал, щеше да ни поолекне — с това щеше да се забрави спречкването ни.

И Джамиля си даваше вид, че нищо особено не е станало. Горда бе, но макар че се смееше, аз виждах как през целия ден не се чувствуваше добре.

Връщахме се от гората късно. Данияр караше отпред. А нощта бе великолепна. Кой не знае августовските нощи с техните далечни и същевременно близки и необикновено ярки звезди. Всяка звездичка блестеше. Ето една от тях, сякаш заскрежена по краищата, цялата — блестящи ледени лъчи, гледа с наивно учудване земята от тъмното небе. Минавахме през клисурата и аз дълго я гледах. Конете драговолно се носеха в тръс към къщи, под колелата леко скърцаше чакълът. Вятърът донасяше откъм степта горчивия прашец на цъфнал пелин, едва доловимия аромат на изстиващо узряло жито и всичко това, смесено с мириса на катран и потни конски хамути, леко замайваше главата.

От едната страна на пътя се бяха свесили избуяли шипки, потънали в сянка скали, а от другата, далеч долу, в гъсталак от ракити и диви тополки, се пенеше неукротимата Куркуреу. От време на време някъде зад нас префучаваха с грохот през моста влакове и отдалечавайки се, дълго още разнасяха след себе си тракането на колелата.

Приятно е да пътуваш по хлад, да гледаш полюляващите се гърбове на конете, да се вслушваш в августовската нощ, да вдишваш ароматите й. Джамиля караше пред мен. Захвърлила юздите, тя гледаше встрани и нещо тихичко си тананикаше. Разбирах: тежеше й мълчанието ни. В такава нощ е невъзможно да се мълчи, в такава нощ ти се иска да пееш!

И тя запя. Може би запя и заради това, че искаше да възстанови предишната непосредственост в отношенията ни с Данияр, искаше да пропъди чувството си на вина пред него. Гласът й бе звучен, закачлив и тя пееше обикновени селски песнички, като „С кърпичка копринена аз ще ти помахам“ или „Моят мил е на далечен път“. Тя знаеше много песнички и ги пееше просто и задушевно, тъй че бе приятно да я слуша човек. Но изведнъж прекъсна песента и викна на Данияр:

— Ей, Данияр, поне да беше изпял нещо! Ти джигит ли си или какво?

— Пей, Джамиля, пей! — смутено отвърна Данияр и позадържа конете. — Слушам те, наострил съм и двете си уши.

— А ти да не мислиш, че ние нямаме уши! Много ти здраве, щом не искаш… не пей…

И Джамиля пак запя.

Защо ли го молеше да пее? Може би просто така, а може би искаше да предизвика разговор? Най-вероятно искаше й се да поговори с него, защото след малко отново му викна:

— Кажи, Данияр, ти някога обичал ли си? — и се засмя.

Данияр нищо не отговори. Джамиля също млъкна.

„Намерила кого да моли за песни“ — усмихнах се аз.