Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ей, бейове, няма само вие да ядете пшеничен хляб, гощавайте ни, че иначе ще ви нахвърляме в реката! — и момците на шега посегнаха към вилите.

— Нас не можеш ни уплаши с вили! Ще намеря с какво да нагостя дружките си, а пък вие сами се погрижете за себе си! — звънливо отвърна Джамиля.

— Щом е тъй, хайде всички във водата!

И моми, и момци се хванаха един за друг. С викове, писъци, смях те се блъскаха във водата.

— Дръж ги, мъкни ги насам! — най-високо от всички се смееше Джамиля и бързо и ловко се изплъзваше от нападателите.

Но чудна работа, момците сякаш виждаха само Джамиля. Всеки се стараеше да я хване, да я притисне до себе си. Ето че трима момци изведнъж я прегърнаха и я надвесиха над реката.

— Целувай или ще те хвърлим.

— Засилвай!

Джамиля се извръщаше, смееше се, отметнала назад глава, и през смях викаше на помощ приятелките си. Но те тичаха объркано по брега и ловяха забрадките си. Под дружния смях на момците Джамиля полетя в реката. Тя излезе от водата с разчорлени мокри коси, но дори още по-красива, отколкото си беше. Мократа басмена рокля бе прилепнала към тялото, обгръщайки заоблените силни бедра и моминската гръд, а Джамиля не забелязваше нищо и се смееше, полюлявайки се, и по разгорещеното й лице се стичаха весели ручейчета.

— Целувай — не я оставяха на мира момците.

Джамиля ги целуваше, но отново политаше във водата и пак се смееше, отмятайки мокрите си тежки кичури коса.

Всички на хармана се смееха на хрумването на младите. Старците, които отвяваха, триеха сълзите си, захвърлили лопатите; бръчките на кафявите им лица излъчваха щастие и за миг съживена младост. И аз се смеех от сърце, забравил този път ревностния си дълг да пазя Джамиля от момците.

Само Данияр не се смееше. Случайно го забелязах и млъкнах. Той стоеше самотен в края на хармана, широко разкрачил нозе. Стори ми се, че ей сега ще се втурне и ще изтръгне Джамиля от ръцете на момците. Той я гледаше, без да откъсне очи, с тъжен, възхитен поглед, в който прозираха радост и болка. Да, в красотата на Джамиля за него имаше и щастие, и мъка. Когато момците я притискаха към себе си и я караха да целува всекиго, той навеждаше глава, понечваше да си тръгне, но не си отиваше.

В това време Джамиля го забеляза. Изведнъж смехът й секна и тя сведе глава.

— Посмяхме се и стига! — неочаквано спря тя разлудувалите се момци.

Някой се опита пак да я прегърне.

— Махай се! — Джамиля отблъсна момъка, отметна глава, хвърли бегло виновен поглед към Данияр и изтича в храстите да изстисква роклята си.

На мен все още не всичко ми беше ясно в отношенията им, пък и да си призная, страхувах се да мисля за това. Но, кой знае защо, се разстройвах, когато забелязвах как Джамиля се натъжава от това, че сама страни от Данияр. По-добре щеше да бъде, ако както преди се смее и шегува с него. И в същото време ме овладяваше необяснима радост за тях, когато се връщахме нощем към аила и слушах песните на Данияр.

В клисурата Джамиля седеше в бричката, а в степта слизаше и тръгваше пеша. И аз вървях пеш, тъй е по-добре, вървиш по пътя и слушаш. Отначало вървяхме всеки край своята бричка, но крачка след крачка, без сами да забелязваме, се приближавахме все повече към Данияр. Някаква незнайна сила ни привличаше към него, искаше ни се да видим в тъмното израза на лицето му и очите му. Нима пее той, необщителният навъсен Данияр!

И всеки път забелязвах как Джамиля, потресена и трогната, бавно протягаше ръка към него, но той не я виждаше, гледаше някъде нагоре, надалеч, подпрял глава с ръка, и се поклащаше ту на една, ту на друга страна, а ръката на Джамиля безволно се отпускаше на ритлите на бричката. Тогаз тя трепваше, рязко отдръпваше ръка и се спираше. Стоеше сред пътя, обронила глава, зашеметена и дълго-дълго гледаше след Данияр, а сетне пак тръгваше.

Понякога ми се струваше, че нас с Джамиля ни вълнува едно и също, еднакво непонятно чувство. Може би това чувство се е таяло отдавна в душите ни, а сега е дошъл ден то да бликне.

В работата Джамиля все пак се улисваше, но в редките минути на почивка, когато се спирахме на хармана, тя не можеше място да си намери. Въртеше се край веячите, заемаше се да им помага, високо и силно запращаше срещу вятъра няколко лопати пшеница, сетне изведнъж захвърляше лопатата и се отдалечаваше към копите със слама. Там сядаше на хлад и сякаш уплашена от самотата, ме викаше:

— Ела тук, кичине бала, да поседим!

Все чаках да ми каже нещо важно, да ми обясни какво я тревожи. Но тя не казваше нищо. Мълчаливо слагаше главата ми на коленете си, загледана нейде надалеч, решеше острите ми коси и нежно ме галеше по лицето с треперещи, горещи пръсти. Аз я гледах отдолу нагоре в лицето, изпълнено със смътна тревога и тъга, и сякаш виждах себе си в нея. И тя се измъчваше от нещо, нещо се набираше, зрееше в душата й и търсеше изход. И тя се плашеше от него. Мъчително искаше и същевременно мъчително не искаше да признае пред себе си, че е влюбена, също както аз исках и не исках тя да обикне Данияр. Защото в края на краищата тя е снаха на родителите ми, жена на брат ми!