Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Този път пристигнахме на гарата малко по-рано от обикновено, затова пък конете бяха покрити с пяна. Данияр веднага започна да мъкне чувалите. Защо така бързаше и какво ставаше с него, бе трудно да се разбере. Когато покрай нас минаваха влакове, той се спираше и ги изпращаше с дълъг, замислен поглед. И Джамиля гледаше в същата посока, като че се опитваше да разбере какво мисли той.

— Я ела тук, подковата се е разхлабила, помогни да я махна — повика тя Данияр.

Когато Данияр махна подковата от копитото, притиснал го между коленете си, и се изправи, Джамиля заговори тихо, като го гледаше в очите:

— Ти мигар не разбираш?… Или освен мен няма друга жена на света?

Данияр мълчаливо избягна погледа и.

— Мислиш ли, че ми е леко? — въздъхна Джамиля.

Веждите на Данияр се вдигнаха, той я погледна с любов и тъга и каза няколко думи, но толкова тихо, че не ги дочух, и после бързо закрачи към бричката си, дори доволен от нещо. Вървеше и галеше подковата. Гледах го и се чудех: с какво можеха да го утешат думите на Джамиля? Какво утешение е това, ако човек каже с тежка въздишка: „Мислиш ли, че ми е леко?…“

Бяхме вече свършили разтоварването и се канехме да заминаваме, когато в двора влезе един ранен войник, слаб, с измачкан шинел, с раница на гърба. Няколко минути преди това на гарата беше спрял влак. Войникът се огледа и викна:

— Има ли някой тука от аила Куркуреу?

— Аз съм от Куркуреу — отговорих, като се чудех кой може да е той.

— А ти чий си, братле? — Войникът се беше запътил към мен, но в този момент видя Джамиля и учудено и радостно се усмихна.

— Керим, ти ли си? — възкликна Джамиля.

— Ой, Джамиля, сестричке! — Войникът се втурна към нея и стисна с две ръце дланта й.

Оказа се, че е земляк на Джамиля.

— Добре, че те срещнах! Като че знаех, та свърнах насам! — възбудено говореше той. — Изпраща ме Садък, заедно лежахме в болницата; ако е рекъл бог, след месец-два и той ще се върне. На сбогуване му казах: напиши писмо на жена си, ще го занеса… Ето го, вземи, цяло и невредимо. — И Керим подаде на Джамиля един триъгълник.

Джамиля взе писмото, пламна, после побледня и предпазливо извърна поглед към Данияр. Той стоеше самотно край бричката, както тогава на хармана, широко разкрачил крака, и гледаше Джамиля с очи, пълни с отчаяние.

В този момент от всички страни надойдоха хора, войникът изведнъж намери познати и роднини, посипаха се въпроси. А Джамиля не бе успяла дори да му благодари за писмото, когато край нея прогърмя Данияровата бричка, изскочи из двора и като се друсаше из трапищата, запраши по пътя.

— Да не е полудял! — завикаха след него.

Хората бяха вече отвели нанякъде войника, а ние с Джамиля все още стояхме сред двора и гледахме отдалечаващите се кълба прах.

— Да тръгваме, джене — казах аз.

— Тръгвай, остави ме сама — с горчивина отвърна тя.

Тъй за пръв път през всичкото време пътувахме отделно. Зной изгаряше засъхналите устни. Напуканата, изгорена земя, нажежена до побеляване през деня, сега сякаш изстиваше и се покриваше със солени бели петна. И в също такава белезникава мараня се люлееше на залез колебливото безформено слънце. Там, над мъгливия хоризонт, се трупаха оранжевочервени буреносни облачета. На пориви връхлиташе суховеят и оставяше прах като бяла пяна по конските муцуни, после тъжно отмяташе гривите и отминаваше нататък, разрошил по хълмовете метличките на пелина.

„Дали не е на дъжд?“ — мислех си аз.

Колко самотен се почувствувах, каква тревога ме обхвана! Шибах конете, които през цялото време се опитваха да тръгнат ходом. Тревожно пробягваха към дола дългокраки мършави дропли. На пътя вятърът довя съсухрени листа от пустинни репеи — такива по нас не растат, довеял ги беше нейде откъм казахите. Слънцето залезе. Наоколо нямаше жива душа. Виждаше се само уморената от деня степ.

Когато стигнах на хармана, бе вече тъмно. Тишина, безветрие. Викнах Данияр.

— Отиде на реката — отвърна ми пазачът. — Ама какъв задух, всички се пръснаха по домовете си. Без вятър няма какво да се прави на хармана.

Откарах конете да пасат и реших да свърна към реката — знаех любимото място на Данияр над урвата.

Той седеше прегърбен, оборил глава на колене, и слушаше ревящата в урвата река. Искаше ми се да се приближа, да го прегърна и да му кажа нещо хубаво. Но какво можех да му кажа? Постоях малко настрана и се върнах. А после дълго лежах върху сламата, гледах тъмнеещото облачно небе и си мислех: „Защо животът е толкова непонятен и сложен?“