Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Поиска ми се да прегърна, да успокоя майка си, да й разкажа какъв човек бе Данияр, но не посмях, щях да я оскърбя за цял живот.

И все пак невинното ми участие в тази история престана да бъде тайна…

Наскоро се върна Садък. Разбира се, той скърбеше, макар че в пияно състояние казваше на Осмон:

— Избяга — прав й път. Ще пукне някъде. А пък в наше време жени, колкото щеш. Дори златокоса жена не заслужава и най-загубения момък.

— Вярно! — отговаряше Осмон. — Жалко само, че не ми падна тогава: щях да го убия и толкоз! А пък нея за косите и — за някоя конска опашка! Трябва на юг да са поели, памук да берат, или са отишли при казахите, на него не му е за пръв път да скитосва! Само не мога да проумея как стана тъй, че не само никой не знаеше, ами и на никого не можеше и през ум да мине. Това всичко ще го е наредила тя самичка, подлата! Щях да я науча аз нея!…

Като слушах такива думи, все ми се искаше да кажа на Осмон: „Не можеш да забравиш как те сряза на ливадата. Подла душичка си ти!“

А ето че веднъж си седях в къщи и рисувах нещо за училищния стенвестник. Майка ми шеташе край печката. Изведнъж в стаята нахълта Садък. Бледен, със злобно присвити очи, той се хвърли към мен и ми пъхна под носа лист хартия.

— Ти ли си го рисувал това?

Изтръпнах. Беше първата ми рисунка. Данияр и Джамиля ме погледнаха като живи.

— Аз.

— Кой е този? — бутна пръст той в хартията.

— Данияр.

— Изменник! — кресна ми Садък в лицето.

Той скъса рисунката на дребни парченца и излезе, като хлопна с трясък вратата.

След дълго, мъчително мълчание майка ми ме попита:

— Ти знаеше ли?

— Знаех.

С какъв упрек и недоумение ме гледаше тя, опряна на печката! И когато казах: „Още веднъж ще ги нарисувам!“ — тя горестно и безсилно поклати глава.

А аз гледах парчетата хартия, които се търкаляха на пода, и нетърпима обида ме задушаваше. Нека ме смятат за изменник. На кого съм изменил? На семейството ли!? На вашия род ли? Но аз не съм изменил на истината, на истината в живота, на истината за тези двама души! Никому не можех да разкажа за това, дори и майка ми не би ме разбрала.

Пред очите ми всичко играеше, късчетата хартия като че се въртяха на пода като живи. В паметта ми тъй се бе врязал мигът, когато Данияр и Джамиля ме погледнаха от рисунката, та изведнъж ми се стори, че чувам песента, която Данияр пееше през онази паметна августовска нощ. Спомних си как двамата напуснаха аила и страшно ми се прииска да изляза на пътя, да изляза като тях смело и решително на трудния път към щастието.

— Ще замина да се уча… Кажи на татко! Искам да стана художник… — твърдо казах на майка си.

Бях уверен, че тя ще започне да ме упреква и ще заплаче при спомена за загиналите във войната братя. Но за мое учудване тя не заплака. Само тъжно и тихо каза:

— Замини… Пораснаха ви криле, искате да изхвръкнете от гнездото… Но откъде да знаем високо ли ще литнете? Може и да имате право. Заминавай… Пък може там и да си промениш решението. Не е то занаят да рисуваш и да боядисваш. Поучи — ще видиш. Само че не забравяй дома си…

От този ден Малката къща се отдели от нас. А пък аз наскоро след това заминах да се уча.

Това е цялата история.

В академията, дето ме изпратиха след художественото училище, представих дипломната си работа — картината, за която мечтаех отдавна.

Не е трудно да се отгатне, че на тази картина са изобразени Данияр и Джамиля. Те вървят по степния есенен път. Пред тях се е разгърнала надалеч светла шир.

И макар че картината ми е несъвършена — майсторството не идва отведнъж, — тя ми е безкрайно скъпа, тя е първото ми осъзнато творческо безпокойство.

И сега ми се случва да имам неуспехи, случват ми се и такива тежки мигове, когато губя вяра в себе си. И тогаз нещо ме влече към тази скъпа за мен картина, към Данияр и Джамиля. Дълго ги гледам и всеки път разговарям с тях.

Къде ли сте сега, по какви пътища крачите? Много нови пътища имаме сега в степта — по целия Казахстан до Алтай и Сибир! Много смели хора се трудят там. Може би и вие сте отишли в онези краища? Ти тръгна, моя Джамиля, по широката степ, без да се озърнеш назад. Може би си се уморила, може би си загубила вяра в себе си? Облегни се на Данияр. Нека той ти изпее своята песен за любовта, за земята, за живота! Нека трепне и заиграе с всичките си багри степта. Спомни си августовската нощ! Върви, Джамиля, не се разкайвай! Ти намери трудното си щастие!

Гледам ги и чувам гласа на Данияр. Той и мен зове на път — значи, време е да се стягам. Ще тръгна по степта към моя аил, ще намеря там нови багри.