Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Джамиля все още не се връщаше. Къде ли се бе дянала? Не ми се спеше, въпреки че бях пребит от умора. Далечни светкавици припламваха над планините, дълбоко сред облаците.

Когато Данияр дойде, аз още не бях заспал. Той бродеше безцелно по хармана и все току поглеждаше пътя. А сетне се строполи над копата върху сламата до мен. „Ще иде някъде, няма да остане в аила! Ама де ще иде? Такъв самотен, бездомен, кому е притрябвал.“ И вече през сън дочух бавното потракване на приближаващата се бричка. Изглежда, се бе върнала Джамиля…

Не помня колко съм спал, но изведнъж до самото ми ухо сламата зашумоля под нечии стъпки, сякаш мокро крило ме закачи по рамото. Отворих очи. Беше Джамиля. Идваше от реката с хладна, изцедена рокля. Джамиля спря, огледа се неспокойно и седна до Данияр.

— Данияр, аз дойдох, сама дойдох — тихо каза тя. Наоколо цареше тишина, безшумно се плъзна нейде долу светкавица.

— Ти обиди ли се? Много ли се обиди?

И пак тишина, само някъде с мек плясък се срути в реката подкопана буца пръст.

— Мигар съм виновна? И ти не си виновен…

Далеч над планините проехтя гръм. Светкавица освети профила на Джамиля. Тя се огледа и се притисна до Данияр. Раменете й потръпнаха конвулсивно под ръцете на Данияр. Тя легна и се изпъна на сламата до него.

Горещ вятър духна откъм степта, изви вихрушка от слама, удари килнатата на една страна юрта на края на хармана и се завъртя като пумпал по пътя. И отново се замятаха в облаците сини пламъци, със сух трясък се разрази над главите ни гръм. Стана ми страшно и радостно — започваше буря, последната лятна буря.

— Да не би да си мислеше, че ще те заменя с него? — горещо шепнеше Джамиля. — Не, разбира се, не! Той никога не ме е обичал. Дори и поздрава, и него прибавяше съвсем в края на писмото. Не ми трябва той с неговата закъсняла любов, нека говорят хората, каквото си искат! Мили мой, самотний, няма никому да те дам! Отдавна те обичам. Още преди да те познавам, те обичах и те чаках и ти дойде, сякаш знаеше, че те чакам!

Сини мълнии се чупеха една след друга и се забиваха в реката край стръмния скат. По сламата зашумоляха косо падащи студени капки дъжд.

— Джамилям, Джамалтай! — шепнеше Данияр и я наричаше с най-нежни казахски и киргизки имена. — Обърни се, дай да те погледам в очите!

Разрази се буря.

Заплющя, удряйки с криле, като простреляна птица откъснатото от колибата кече. Сякаш целувайки земята, рукна пороен дъжд на вълни, шибан отдолу от вятъра. Напряко през цялото небе ехтяха могъщите трясъци на гръмотевици. Като пролетен пожар от лалета пламваха в планините ярките проблясъци на далечни мълнии. В дола бучеше, вилнееше вятърът.

Дъждът плющеше, а пък аз лежах, зарит в сламата, и чувствувах как бие под ръката ми сърцето. Бях щастлив. Имах чувството, че съм се вдигнал за първи път след болест да погледам слънцето. И дъждът, и светлината на мълниите стигаха до мен под сламата, но на мен ми беше хубаво, заспивах с усмивка и не можех да разбера дали Данияр и Джамиля си шепнат, или затихващият дъжд шумоли по сламата.

Сега ще се заредят дъждове, наближава есента. Във въздуха вече се чувствуваше влажният есенен мирис на пелина и мократа слама. А какво ни чакаше през есента? Кой знае защо, не мислех за това.

Тази есен след двегодишно прекъсване отново тръгнах на училище. Често след уроците ходех на стръмнините при реката и седях до предишния харман, сега заглъхнал и опустял. Тук рисувах първите си етюди с ученически бои. Дори и според тогавашните ми понятия не всичко ми се удаваше.

„Боите не струват! Да имах истински бои!“ — казвах си, макар че не можех да си представя какви трябва да са те. Едва много по-късно ми се удаде случай да видя истински маслени бои в оловни тубички.

Боите са си бои, но все пак, изглежда, че учителите бяха прави: трябваше да се уча. Но за учене не можех и да мечтая. Къде ти, когато от братята ми все нямаше никакви вести и мама за нищо на света не би ме пуснала мен, единствения си син, „джигита и печеловника на две семейства“! Не смеех и да продумам за това. А есента като напук се случи толкова красива, само за рисуване.

Понамаля студената Куркуреу, оголените обли камъни по плитчините обраснаха с тъмнозелен и оранжев мъх. В ранните утринни мразове се червенееха нежните голи ракити, но тополките още пазеха жълтите си дебели листа.

Опушените, измити от дъждовете юрти на хергелджиите се чернееха върху почервенялата отава из разливището на реката и над дупките, предназначени за комин, се виеха синкави ароматни струйки дим. Високо, както бива наесен, цвилеха мускулести жребци — майките се бяха пръснали и сега вече щеше да бъде трудно да ги удържат в хергелетата чак до напролет. Добитъкът, завърнал се от планината, бродеше по стърнищата на цели стада. Пътеки, изровени от копитата, пресичаха надлъж и нашир почервенялата, изсъхнала степ.