Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Нека във всяка багра, оставена от четката ми, звучи песента на Данияр! Нека във всяка щриха тупти сърцето на Джамиля!

Журналистическата работа често ми налагаше да пътувам до Тяншан. Веднъж през пролетта, когато бях в областния център Нарин, ми съобщиха незабавно да се явя в редакцията. Случи се така, че автобусът бе заминал няколко минути преди да стигна на автогарата. До следващия автобус трябваше да чакам пет часа. Не ми оставаше нищо друго, освен да направя опит да се кача на попътна кола. Отправих се към шосето в покрайнините на градчето.

На завоя пред бензиностанцията стоеше камион. Шофьорът тъкмо беше заредил колата и завинтваше капачката на резервоара. Зарадвах се. Върху стъклото на кабината беше залепен знакът на Рибаченската автобаза, откъдето човек винаги можеше да се добере до Фрунзе.

— Вие сега ли тръгвате? Откарайте ме, моля ви се, до Рибаче! — помолих аз шофьора.

Той извърна глава, погледна ме през рамо и като се изправи, спокойно каза:

— Не, агай 16, не мога.

— Много ви моля. Имам неотложна работа, викат ме във Фрунзе.

Шофьорът пак ме погледна свъсено:

— Разбирам, но не се сърдете, агай. Никого не мога да взема.

Останах учуден. Кабината свободна, какво му струваше да вземе един човек?

— Аз съм журналист. Много бързам. Ще ви заплатя колкото поискате…

— Не е до парите, агай! — рязко ме прекъсна шофьорът и ядно ритна с крак колелото. — Друг път безплатно ще ви откарам, но сега… Не мога. Не се сърдете. Скоро ще пристигнат и други наши коли, всеки ще ви вземе, но аз не мога…

Навярно трябва да вземе някого по пътя, реших аз.

— Ами в каросерията?

— И там не може… Много се извинявам, агай.

Шофьорът погледна часовника си и забърза.

Крайно озадачен, свих рамене и погледнах с недоумение служителката от бензиностанцията, възрастна рускиня, която през всичкото време ни бе наблюдавала мълчаливо през прозорчето. Тя поклати глава, като че искаше да каже: „Недейте, оставете го на мира.“ Странно.

Шофьорът се качи в кабината, пъхна в устата си незапалена цигара и запали мотора. Той беше още млад, към тридесетгодишен, леко поприведен, висок. В паметта ми се врязаха жилавите му едри ръце на волана и очите с уморени, полуспуснати клепачи. Преди да подкара колата, той плъзна длан по лицето си и като въздъхна тежко, някак странно, тревожно погледна напред пътя, който се врязваше в планините.

Камионът замина.

Жената излезе от будката. Очевидно искаше да ме успокои.

— Не се тревожете, след малко ще заминете и вие.

Аз мълчах.

— Страда момъкът… Историята му е дълга… Преди време той живя тук, при нас, в базата на превала…

Не можах да изслушам докрай жената. Приближи се една победа, която пътуваше в същата посока.

След доста време настигнахме камиона — почти при Долонския проход. Той се движеше с много голяма скорост, кажи-речи, непозволена дори за опитните тяншански шофьори. Без да намалява скоростта на завоите, колата с бучене и рев летеше под надвисналите скали, стремително изкачваше нанагорнищата и отведнъж сякаш пропадаше, гмуркайки се в падините на пътя, след което отново се появяваше пред нас с развяващи се краища на брезента, които плющяха по страничните дъски.

Победата все пак взимаше преднина. Започнахме да го задминаваме. Аз се обърнах: какъв е тоя безразсъден човек, накъде лети така стремглаво? В това време плисна дъжд с градушка, както често се случва на превала. През полегатите шибащи струи на дъжда и градушката се мярна зад стъклото бледо, напрегнато лице със стисната между зъбите цигара. Въртейки рязко кормилото, ръцете му плавно и бързо се плъзгаха по волана. Никого нямаше нито в кабината, нито в каросерията.

Но скоро след завръщането ми от Нарин ме командироваха в Южна Киргизия, в Ошска област. Както винаги на нас, журналистите, времето все не ни стига. Дотичах на гарата тъкмо преди тръгването на влака, нахълтах в купето и не обърнах веднага внимание на пътника, който седеше, извърнал лице към прозореца. Той не се обърна и тогава, когато влакът вече усили ход.

По радиото предаваха музика: свиреха позната мелодия. Това беше киргизки мотив, който аз винаги си представях като песен на самотен конник в степта по здрач. Пътят му води далеко, степта е широка, той може да мисли и да си пее тихичко. Да пее за онова, което му е на душата. Малко ли мисли се раждат в главата на човека, когато остане насаме със себе си, когато наоколо е тихо и се чува само чаткането на копитата. Струните звънтяха приглушено като водата по гладките светли камъни в арък. В песента се казваше, че скоро слънцето ще се скрие зад хълмовете, синя прохлада безшумно ще се плъзне по земята, ще се залюлеят тихо, ръсейки прашец от тичинките си, синкавият пелин и жълтото коило край тъмнокафявия път. Степта ще се вслуша в песента на конника, ще си мисли и тихичко ще му приглася.