Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

… Всичко започна съвсем неочаквано. По онова време току-що се бях върнал от войската. Служих в моторизирана част, а преди това завърших десетилетката и бях работил като шофьор. Расъл съм в детски дом. Приятелят ми Алибек Джантурин се демобилизира една година преди мен. Той работеше на Рибаченската автобаза. И аз реших да отида при него. Ние с Алибек открай време мечтаехме да се озовем на Тяншан или на Памир. Приеха ме добре. Настаниха ме в общежитие. И дори ЗИЛ ми дадоха почти нов, никъде нечукнат… Трябва да кажа, че обикнах колата си като човек. Пазех я. Излезе много сполучлива серия. Моторът беше мощен. Наистина не винаги можеше да се използува напълно капацитетът й. Пътят сам знаете какъв е — Тяншан е едно от най-високопланинските автотрасета в света: дефилета, хребети и седловини. В планината вода, колкото щеш, и все пак постоянно я караш със себе си. Може да сте забелязали, на предния ъгъл на каросерията е закована кръстачка и на нея се люшка бидон с вода. Защото на серпантините моторът страшно се загрява. А не караш чак толкова голям товар. Най-напред аз все пресмятах, блъсках си ума какво да измисля, че да мога да качвам повече товар. Но май че нищо не можеше да се промени. Планините са си планини.

От работата си бях доволен. И местата ми харесваха. Автобазата е на самия край на Исък Кул. Когато пристигаха чуждестранни туристи и с часове стояха като прехласнати на брега на езерото, аз в себе си се гордеех: „Ето, виждате ли какъв е нашият Исък Кул! Може ли да се намери другаде такава хубост…“

В първите дни само едно нещо ме огорчаваше. Времето беше усилно — пролет, колхозите след септемврийския пленум набираха сили. Хванали се бяха здраво за работа, а камионите бяха малко. Част от нашите автобазовски коли изпращаха в помощ на колхозите. Особено новаците вечно ги лашкаха по колхозите. Разбира се, и мен също. Тъкмо свикна с рейсовете по трасето, току-виж, отменят ги и хайде по аилите. Разбирах, че тази работа е важна, необходима, но все пак, нали съм шофьор, жал ми беше за колата, болеше ме за нея, като че ли не тя, а аз самият се тръсках по трапищата и газех калта по междуселските пътища. Такива пътища и насън няма да видите.

И така, тръгнал съм веднъж за един колхоз — карам плочи за покрива на нов краварник. Тоя аил се намира в подножието на планината и пътят води през степта. Всичко вървеше добре, пътят вече позасъхваше, до аила оставаше хвърлей място и не щеш ли, затънах, като преминавах някаква вада. Пътят през пролетта тук беше така изровен, издълбан от колелата, че камила да потъне, няма да я намериш. Всякак опитвах — и отсам, и оттам, не мърда. Земята беше всмукала камиона и ни насам, ни натам — като че ли го държеше в клещи. При това от яд така завъртях кормилото, че управлението блокира някъде, трябваше да се мушкам под колата… Лежа там, целият в кал, в пот, проклинам пътя как ли не. Чувам, някой се приближава. Отдолу виждам само гумени ботуши. Ботушите се приближиха, спряха се срещу мен и стоят. Хвана ме яд — кого ли довлякоха мътните тук и какво има да зяпа, да не е цирк?

— Отдръпни се, не ме притеснявай! — викнах аз изпод камиона. С крайчеца на окото забелязах полите на рокля, вехтичка такава, изцапана с тор. Види се, някоя бабичка чака да я откарам до аила.

— Върви си, бабке — помолих аз. — Още дълго ще се пека тук, няма да ме дочакаш…

А тя отговаря:

— Само че аз не съм баба.

Отговори някак смутено, като че се позасмя.

— Ами каква си? — учудих се аз.

— Девойка.

— Девойка ли? — извих очи към ботушите и попитах само така, заради закачката: — Ами хубава ли?

Ботушите пристъпиха на място и направиха крачка встрани, готови да си тръгнат. Тогава аз бързо се измъкнах изпод камиона. Гледам, наистина стои тъничка девойка със строго смръщени вежди, с червена забрадка и голямо сако, види се, от баща й, наметнато на раменете. Гледа ме мълчаливо. А аз забравих, че седя на земята, че цял съм в кал и глина.

— Бива си те! Хубава си! — усмихнах се аз. А тя наистина беше хубава. — Само да беше с обувчици — пошегувах се аз, докато ставах от земята.

Девойката изведнъж се извърна рязко и без да се обръща, бързо тръгна по пътя.

Какво й стана? Обиди ли се? Дожаля ми. Сепнах се, понечих да се втурна да я настигна, но после се върнах, бързо събрах инструментите и скочих в кабината. Започнах с тласъци ту назад, ту напред да разклащам колата. Да я настигна — само тази мисъл беше в главата ми. Моторът ревеше, колата се тресеше и занасяше настрани, само напред не помръдваше нито крачка. А тя все повече и повече се отдалечаваше. Аз се развиках под шума на буксуващите колела, без сам да зная срещу кого: