Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Може би някога конникът е минавал оттук, по тези места. Навярно също така е аленеел залезът над далечния край на степта, постепенно е догарял, а снегът по планинските върхове навярно също както сега, поглъщайки последните отблясъци на слънцето, е розовеел и бързо гаснел…

Навън зад прозореца прелитаха градини, лозя, тъмнозелени зашумени царевични ниви. Каручка с два коня, натоварена с прясно окосена люцерна, бързаше към прелеза. Тя се спря пред бариерата. Изпечен от слънцето малчуган със скъсана избеляла фланелка и навити над коленете крачоли се надигна от бричката, загледан във влака, усмихна се и замаха някому с ръка.

Мелодията удивително меко се вливаше в ритъма на движещия се влак. Вместо чаткането на копитата тракаха колелетата при сглобките на релсите. Моят съсед седеше пред масичката, заслонил лицето си с ръка. Имах чувството, че той също безгласно тананика песента на самотния конник. Не зная тъгуваше или мечтаеше, но в целия му вид имаше нещо печално, някаква непрегоряла мъка. Той толкова беше вглъбен в себе си, че не забелязваше моето присъствие. Опитах се да разгледам лицето му. Къде ли съм срещал този човек? Дори ръцете му са ми познати — мургави, с яки дълги пръсти.

И след миг си спомних: беше същият онзи шофьор, който не ме качи на камиона си. С това се успокоих. Извадих си книга. Имаше ли смисъл да му напомням за себе си? Сигурно отдавна вече ме е забравил. Малко ли случайни срещи имат шофьорите по пътищата?

Така пътувахме още някое време, всеки потънал в мислите си. Навън започна да се смрачава. Моят спътник реши да запуши. Извади цигари, въздъхна шумно, преди да драсне клечка кибрит. После вдигна глава, погледна ме учудено и тутакси се изчерви. Позна ме.

— Здравей, агай! — каза той, усмихвайки се виновно. Аз му подадох ръка.

— Надалеч ли отивате?

— Да… Надалеч! — Той бавно изпусна дима и като помълча, добави: — За Памир.

— За Памир ли? Значи, пътят ни е един. Аз за Ош… В отпуска или се местите на друга работа?

— Да, нещо такова… Ще запалите ли?

Пушехме и мълчахме. Като че ли нямаше и какво повече да говорим. Съседът ми отново се замисли. Седеше, обронил глава, и се полюшваше в такт с движението на влака. Стори ми се, че много се е изменил през времето, откак не го бях виждал. Отслабнал, лицето му се бе издължило, на челото три дълбоки резки, набръчкано. Сключените на носа вежди хвърляха мрачна сянка на лицето. Неочаквано моят спътник се усмихна тъжно и попита:

— Навярно оня път вие много ми се обидихте, агай?

— Кога, май че не мога да си спомня? — Не исках човекът да се чувствува неудобно пред мен. Но той ме гледаше с такова разкаяние, че трябваше да си призная.

— А-а… тогава ли… Дребна работа… Бях забравил. Какво ли не се случва по пътя. А нима вие още помните тоя случай?

— В друго време може би щях да забравя, но тоя ден…

— А какво се случи? Да не би авария?

— Как да ви кажа, авария нямаше, друго беше… — проговори той колебливо, като търсеше думите, но после се засмя, насили се да се разсмее. — Сега бих ви откарал с колата, където пожелаете, само че ето на и аз съм пътник…

— Нищо, конят хиляда пъти минава по една следа, може и ние пак да се срещнем някога.

— Разбира се, ако се срещнем, сам насила ще ви вкарам в кабината — тръсна глава той.

— Значи, обещавате? — пошегувах се аз.

— Обещавам, агай! — отвърна той поразвеселен.

— И все пак защо тогава не ме качихте?

— Защо ли? — повтори той и лицето му помръкна. Замълча, погледна надолу, приведе се над цигарата и ожесточено смукна дима. Разбрах, че не биваше да задавам този въпрос и се смутих, защото не знаех как да поправя грешката си. Той угаси угарката в пепелницата и с усилие промълви:

— Не можех… Сина си возих… Той ме чакаше тогава…

— Сина си? — учудих се аз.

— Работата беше такава… Разбирате ли?… Как да ви обясня… — Той отново запали цигара, за да потисне вълнението си, и изведнъж твърдо, поглеждайки ме сериозно в лицето, заговори за себе си.

Така чух разказа на шофьора.

Време имахме много — до Ош влакът пътува близо две денонощия. Аз не го подканвах, не го прекъсвах с въпроси: хубаво е, когато човек сам всичко си разказва, като отново преживява случилото се, размисля, понякога замлъква, недоизрекъл думата си! Но с големи усилия се сдържах да не се намеся в неговия разказ, защото по волята на случая и благодарение на вестникарската си професия, отвеждаща ме къде ли не, аз вече знаех някои неща за него лично и за хората, с които съдбата бе срещнала този шофьор. Бих могъл да допълня разказа му и много работи да обясня, но реших да сторя това, след като чуя всичко докрай. А после изобщо промених решението си. И смятам, че постъпих правилно. Чуйте разказите на самите герои на тази повест.