Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Пусни, пусни, ти казвам. Чуваш ли?

С все сила натиснах газта, колата запълзя лекичко, изстена и просто по някакво чудо се измъкна от тресавището. Как се зарадвах! Увеличих скоростта, избърсах с кърпа калта от лицето си, попригладих косата. Когато се изравних с девойката, натиснах спирачките и дявол знае откъде се взе у мен тоя шик — почти полулегнал на седалката, разтворих вратичката.

— Моля! — протягайки ръка, я поканих в кабината. Девойката не се спира, продължава пътя си. Я виж ти! От дързостта ми не остана и следа. Отново я настигнах, този път се извиних, помолих:

— Хайде не се сърдете, аз просто така… Качете се.

Но девойката нищо не отвърна.

Тогава я задминах, извих колата и препречих пътя. Скочих от кабината, изтичах от дясната страна, отворих вратичката и застанах така, без да свалям ръката си. Тя се приближи, като ме гледаше с недоверие — тоя пък какво се лепна. Аз нищо не говорех, чаках. Дали ме съжали или по някаква друга причина — но тя поклати глава и мълчаливо се качи в кабината.

Потеглихме.

Не знаех как да поведа с нея разговор. Не ми беше за първи път да се запознавам и да разговарям с девойки, но сега, не знам защо, се смутих. И да речеш от какво ли? Въртя си волана, поглеждам я крадешком. На шията й леко завити нежни черни къдрици. Сакото се смъкнало от рамото й, тя го придържа с лакът, отместила се по-надалеч, бои се да не закачи ръката ми. Очите й гледат строго, но по всичко си личи, че е сърдечна. Лицето й открито, иска да смръщи чело, а не може. Накрая тя също предпазливо ме погледна. Очите ни се срещнаха. Усмихна се. Тогава се реших да я заговоря.

— А вие защо се спряхте там при камиона?

— Исках да ви помогна — отвърна девойката.

— Да ми помогнете? — засмях се аз. — Знаете ли, че наистина ми помогнахте! Ако не бяхте вие, щях да кисна там до вечерта… Всякога ли минавате по тоя път?

— Да, аз работя на фермата.

— Това е хубаво — зарадвах се аз, но веднага се поправих. — Пътят е хубав! — И в същия миг камионът така се друсна в някаква яма, че рамената ни се докоснаха. Изохках, зачервих се, не знаех накъде да погледна от срам. А тя се разсмя. Тогава и аз не се сдържах и прихнах.

— А пък аз не исках да тръгвам за колхоза! — признах си през смях. — Ако знаех, че по пътя ще срещна такава помощница, нямаше да се карам с диспечера… Ех, Иляс, Иляс! — укорих себе си. А на нея поясних: — Така се казвам.

— А аз се казвам Асел…

Наближавахме аила. Пътят стана по-равен. Вятърът блъскаше в прозорците, смъкваше забрадката от главата на Асел, развяваше косите й. Мълчахме. Беше ни хубаво. Оказва се, че може да ти бъде леко и радостно на душата, ако до теб, почти докосвайки лакътя ти, седи човек, за когото до преди час нищо не си знаел, а сега, кой знае защо, ти се иска само за него да мислиш… Не зная какво беше в душата на Асел, но очите й се усмихваха. Да можехме да пътуваме дълго, дълго и никога да не се разделяме… Но камионът навлизаше вече в улицата на аила. Изведнъж Асел уплашено се сепна:

— Спрете, ще сляза.

Спрях.

— Тук ли живеете?

— Не. — Кой знае защо, тя се разтревожи, стана неспокойна. — Но по-добре е да сляза тук.

— Защо? Ще ви откарам направо в къщи — не я оставих аз да възразява и подкарах по-нататък.

— Ето тук — примоли се Асел. — Благодаря.

— Моля! — смотолевих аз и не толкова на шега, а по-скоро сериозно добавих. — Ако утре пак затъна там, ще ми помогнете ли?

Тя не успя да отговори. Портичката се отвори и на улицата излезе тичешком разтревожена възрастна жена.

— Асел! — извика тя. — Къде се губиш, страх нямаш от бога! Върви се преобличай по-бързо, сватовете дойдоха — добави тя шепнешком, прикрила устата си с ръка.

Асел се смути, изтърва сакото от рамото си, после го вдигна и покорно тръгна подир майка си. Преди да влезе, тя се обърна да погледне, но вратичката тозчас се захлопна. Чак сега забелязах, че на улицата до коневръза стоят оседлани потни коне, дошли навярно отдалече. Понадигнах се, надникнах през дувара. В двора край огнището сновяха жени. Голям меден самовар вдигаше пара. Двама души под навеса одираха заклана овца. Да, тук приемаха сватовете по всички правила. Тук аз нямах работа. Трябваше да отида да сваля товара.

Привечер се върнах на автобазата. Измих камиона, вкарах го в гаража. Дълго се маях край него, все си намирах някаква работа. Не разбирах защо взимам така присърце днешния случай. През целия път се ругаех! „Какво искаш, що за глупак си ти? Каква ти е тя в края на краищата? Годеница, сестра? Голяма работа, срещнали сте се случайно на пътя, откарал си я до вкъщи и вече страдаш, като че ли сте се обяснили в любов. А тя може би и не помисля за теб. Много си й притрябвал. Има си законен годеник, а ти не си й никакъв. Шофьор, срещнат случайно на пътя, такива с лопата да ги ринеш, можеш ли с всички да се запознаеш… Пък и какво право имаш ти да разчиташ на нещо: хората си правят годеж, сватба ще вдигат, а ти за какво им си? Плюй на всичко, върти си волана и всичко ще е наред.“