Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Моля, другарю диспечер! — малко ехидно провлече той и подаде на Кадича някакъв документ.

Тя го погледна гневно. А на мене раздразнено ми подхвърли:

— А твоя пътен лист кой ще го получи? Специална покана ли чакаш!

Като ме отстрани с ръка, Кадича бързо отиде до масата.

— На! — подаде ми тя пътен лист.

Взех го. Пътният лист беше за същия колхоз. Сърцето ми изстина: да замина там, когато зная, че Асел… И изобщо защо най-много мене разкарват по колхозите.

Избухнах:

— Пак в колхоз? Пак тор и тухли да карам! Няма да отида! — И захвърлих листа на масата. — Стига ми, погазих калта, нека и другите се поразкарат.

— Не викай! Нарядът ти е за седмица! Ако потрябва, и още ще го удължат — разсърди се Кадича.

Тогава казах спокойно:

— Няма да отида.

И както винаги Кадича неочаквано се съгласи:

— Е, добре. Ще поговоря с началството. И взе от масата пътния лист.

„Значи, няма да замина — помислих аз — и никога няма да се видя с Асел.“ Стана ми още по-тежко. Почувствувах, че ще се разкайвам цял живот. Да става каквото ще — ще замина!

— Добре, дай го тук! — издърпах аз пътния лист от ръцете й.

На гишето Джантай прихна:

— Носи много здраве на баба ми.

Нищо не отговорих. Да можех да го цапна по мутрата!… Захлопнах вратата, упътих се към общежитието.

На другия ден очите си изгледах по пътя. Къде ли е тя? Ще се зададе ли тънката й като тополка фигурка? Тополчице моя с червена забрадка! Моя степна тополчице. Нищо, че си с гумени ботуши, със сакото на баща си. Глупости. Нали те видях каква си!

Разнежи Асел сърцето ми, размири цялата ми душа!

Карам, поглеждам от двете страни, не, никъде не се вижда. Стигнах до аила, ето техния двор, спрях камиона. Може би си е в къщи? Но как ще я повикам, какво ще й кажа? Ех! Не ми е отредила съдбата да се срещна с нея. Подкарах да разтоварвам. Разтоварват камиона, а в душата ми все трепти надеждица: току-виж, че я срещна на връщане. И на връщане не я срещнах. Тогава възвих към фермата. Фермата им е настрана, далеч от аила. Питам една девойка. Няма я, казва, не е идвала на работа. „Значи, нарочно не е дошла, за да не ме срещне по пътя“ — помислих аз и тая мисъл много ме разстрои. Върнах се унил в автобазата.

На втория ден — отново на път. Карам и вече не мечтая да я срещна. Наистина за какво съм й, за какво ще тревожа девойката, когато тя е вече сгодена. И все пак не ми се вярва, че всичко между нас така ще свърши, нали и досега в аилите сгодяват девойки и ги омъжват без тяхно съгласие. Колко пъти съм чел за такива случаи във вестниците. Но каква полза? След боя няма смисъл да се размахват саби, омъжат ли я, назад няма да я върнеш, животът е свършен… Ето какви мисли се въртяха в главата ми…

По това време пролетта беше в пълния си разцвет. В подножието на планината земята аленееше от лалета. От дете обичам тия цветя. Да взема да набера един голям букет и да й го занеса! Но къде ще я намеря…

И изведнъж гледам и не вярвам на очите си — Асел. Седи малко настрана на един валчест камък, на същото място, където миналия път бе затънала моята кола. Като че чака някого. Аз — право към нея! Тя уплашено стана от камъка, смути се, смъкна забрадката от главата си, стисна я в ръка. Този път Асел беше в хубава рокля, с обувки. Толкова далече, а тя на токчета. Спирам, по-скоро, а сърцето ми застанало на гърлото.

— Добър ден, Асел!

— Добър ден — отвърна тя тихо.

Понечих да й помогна да се качи в кабината, но тя се обърна и бавно тръгна по пътя. Значи, не иска да се качи. Отворих вратичката и също така бавно подкарах колата редом с нея. Така се движехме. Тя край колата, а аз зад кормилото. Мълчахме. И за какво ли да говорим? След малко тя попита:

— Вие вчера сте идвали на фермата.

— Да, защо?

— Просто така. Не бива да идвате там.

— Исках да ви видя.

Тя нищо не каза.

А на мене в ума ми все тия проклети сватовници. Искам да разбера кое как е. Но да попитам, езикът ми не се обръща. Страх ме е. От отговора ме е страх.

Асел ме погледна.

— Истина ли е, че…

Тя кимна. Кормилото заподскача в ръцете ми.

— Кога ще е сватбата? — запитах аз.

— Скоро — отвърна тя тихо.

Без малко не натиснах газта да подкарам колата, накъдето ми видят очите. Добре, че вместо газта съм натиснал амбреажа. Моторът така зарева на празни обороти, че Асел отскочи настрана. Дори не се извиних. Не ми беше до това.

— Значи, повече няма да се видим? — казвам аз.

— Не зная. По-добре е да не се виждаме.

— Вие както искате, но аз… аз ще ви търся.