Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Тя на драго сърце се съгласи. Не можех да я позная. И себе си не можех да позная. Всички горчивини и тревоги като че отлетяха. Останахме само ние, нашето щастие, небето и пътят. Отворих кабината, настаних я да седне и аз седнах зад кормилото.

И потеглихме. Просто така, по пътя. Неизвестно накъде и защо. Но за нас това нямаше значение. Достатъчно ни беше да седим един до друг, погледите ни да се срещат, ръцете ни да се докосват. Асел поправи войнишката ми фуражка (носех я вече две години).

— Така е по-хубаво! — каза тя и нежно се притисна до рамото ми…

Камионът летеше като птица през степта. Целият свят сякаш се раздвижи, всичко се втурна към нас: планини, поля, дървета… Вятърът биеше в лицата ни, защото летяхме с голяма скорост, слънцето сияеше на небето, ние се смеехме, във въздуха се носеше дъх на пелин и лалета, дишахме с пълни гърди…

Един степен сокол, кацнал върху развалините на стар надгробен паметник, се вдигна, размаха криле и полетя ниско край пътя, като че ли да се надпреварва с нас.

Двама конници уплашено се дръпнаха встрани. А после с диви викове препуснаха подир нас.

— Ей, стой! Спрете! — шибаха те приведените към земята коне. Кои бяха, не зная. Може би Асел ги познаваше. Скоро изчезнаха във валма прах.

Пред нас някаква бричка се отби от пътя. Момък и девойка се изправиха, като ни видяха, прегърнаха се през рамо, приветливо ни махнаха.

— Благодарим! — извиках им аз от кабината. Свърши степта, излязохме на шосето, асфалтът засвитя под колелетата.

Недалеч трябва да беше езерото. Направих остър завой, слязох от пътя и право през неразораното поле, през храсталаци и треви подкарах колата към брега. Спряхме на едно възвишение над самата вода.

Синьо-бели вълни, наловени сякаш за ръце, на цял низ се втурваха към жълтия бряг. Слънцето преваляше зад планините и далечните води изглеждаха розови. Някъде от другата страна, в далечината, се очертаваше верига лилави и заснежени хребети. Над тях се събираха сиви облаци.

— Погледни, Асел! Лебеди!

Лебеди на Исък Кул идват само есен и зиме. Пролет прелитат много рядко. Казват, че това били южни лебеди, които летят на север. Казват, че били на щастие…

Ято бели лебеди летеше над вечерното езеро. Птиците ту се възземаха нагоре, ту се спущаха ниско, разперили криле. Кацаха над водата, шумно се плискаха, разпръсквайки надалеч кръгове кипнала пяна, и отново се вдигаха.

После се проточиха във верига и размахвайки едновременно криле, полетяха към пясъчната ивица на залива да търсят място за нощувка.

Ние седяхме в кабината, мълчаливо ги наблюдавахме. А после аз казах така, сякаш всичко бяхме решили:

— Ей там, виждаш ли покривите на брега? Това е нашата автобаза. А тук — аз посочих с ръка кабината, — това е нашият дом! — И се засмях. Нали нямаше къде да я отведа.

Асел ме погледна в очите, притисна се до гърдите ми, прегръща ме, плаче и се смее:

— Скъпи мой, любими! Не ми трябва никакъв дом, само ако можеше някога, макар по-късно, мама и татко да ме разберат. Ще се обидят за цял живот, знам ги аз… Но нима аз съм виновна?…

Започна бързо да се смрачава. Облаци застлаха небето, спуснаха се ниско над водата. Езерото притихна, почерня. В планината сякаш се бе разположил някакъв електроженист. Ту пламват искри, та те ослепят, ту угаснат. Приближаваше буря. Не току-тъй лебедите се бяха отбили тук от пътя си. Предчувствували са, че лошото време може да ги застигне над планините.

Тресна гръмотевица. Рукна дъжд, шумен, вихрен. Загълголи, закипя езерото и се разлюля, заблъска се о бреговете. Това беше първата пролетна буря. И това беше нашата първа нощ. По кабината, по стъклата се стичаше на ручеи вода. В черното, зейнало като бездна езеро падаха бели, пламтящи мълнии. А ние сме се притиснали един до друг и разговаряме шепнешком. Усещам, че Асел трепери: не знам дали от страх или зъзне. Намятам я с палтото си, прегръщам я по-силно и ми се струва, че ставам по-силен, голям. Никога не съм мислил, че у мен може да има толкова нежност; не знаех, че било толкова хубаво да закриляш някого, да се грижиш за него. Шепна й на ухото: „Никому никога няма да позволя да те оскърби, тополчице моя с червена забрадка!…“

Бурята отмина тъй бързо, както дойде. Но по разбуненото езеро все още се гонеха пенести вълни и препръскваше дъжд.

Извадих малкия си транзистор, единственото ми ценно имущество по онова време. Настроих го, хванах някаква станция. Като сега помня, предаваха от градския театър балета „Чолпан“. През планините, през хребетите се понесе и разля в кабината музика, нежна и силна като самата любов, за която се разказваше в този балет. Залата гърмеше, хората ръкопляскаха, извикваха имената на изпълнителите, може би хвърляха цветя в краката на балерините, но аз мисля, че никой от зрителите в театъра не е изпитал толкова възторг и вълнение, както ние в кабината на брега на разгневения Исък Кул. В балета се разказваше за нас, за нашата любов. Близка ни беше съдбата на девойката Чолпан, тръгнала да търси своето щастие. Моята Чолпан, моята утринна звезда беше с мен. В полунощ тя заспа на рамото ми, а аз още дълго не можех да се успокоя. Нежно я милвах по лицето и слушах въздишките, които се изтръгваха от глъбините на Исък Кул…